Протестирам, защото е засегната честта и
достойнството ми като човек, като граждани и като избирател.
Защото не мога с мълчанието си да
поема съотговорност, докато унищожават и последните останки и демокрацията и
всичко, което бе постигнато през последните 30 години.
Корупцията съсипва всичко, егоизмът на
управляващите раздели нацията и сега не можем да се обединим около нещо
значимо.
Кризата е тотална и най-лошото е че
управляващите не виждат нито криза, нито своя отговорност. Не виждат нито срив
в доверието към съдебната система, нито корупцията, нито паразитната класа,
която вегетира върху нея, убивайки надеждата, че утре може да бъде по-добре от
вчера.
За солидарността и справедливостта иде
реч и за тяхното отсъствие. Защото ако има нещо, което гнети нас всички това е заместването
на истинското лидерство с популизъм, вместо работа в името на хора, виждаме
задкулисие в името на малцинство и организирани групи.
Протестирам защото се опитват да
прекършат духа на моя народ, да отнемат вярата че българската нация може да
бъде сред първите в региона и в Европа, както е била и какъвто е завета и
мярата наследени от нашите предци. Искам да бъда част от екип, който не се
задоволява с нищо друго, освен най-доброто за себе си и за своя народ, а не
територия на егоистични и враждуващи помежду си организирани групи за
колективно забогатяване.
Извършиха най-тежкото престъпление –
убиха вярата, че нашето общество е на равните възможности. Ако не си от
правилната група, от правилната партия, от правилния кръг, шансовете ти са
близки до нулата. Това лишава управляващия елит от кадрово озониране и
здравословна конкуренция, което е сигурен признак за гнилостен процес.
Едната част от обществото си изкарва
парите с труд, с предприемачество и инициатива, на свой риск, а други, при това
все по-голяма група, паразитите, забогатяват през властта, през партии и
пленени институции, като се превръща в милионери и милиардери за един мандат, само
и единствено благодарение на достъпа до публичен ресурс, държавна репресия и
гаранцията срещу наказателно преследване.
През 90-те години бяха силовите
групировки, днес е държавната силова групировка начело с прокуратурата. Преди
бях ВИС, СИК и Мултигруп, сега са наследниците им, но вече облечени във власт.
Казват ни, че сме малко, че не сме
онези хиляди, които свалиха правителството на Орешарски, или които изпълваха
площадите и Цариградско шосе? Но това не е доказателство за нашата слабост, а
за дълбочината на проблема и заразата, за обезверяването и страха у хората,
т.е. за техния грях и вина.
Малко сме били, но сме повече
отколкото бяха участниците в първото събрание на българската демокрация в
Оборище. Там бяха само 350 души, малко повече от 80 депутати, от 55 селища,
нищожно малка и тотално непредставителна част от един заспал народ в робски
унес. Но те останаха в историята със своята непримиримост, вяра и отдаденост на
Отечеството.
Казват ни, че не сме успели да спрем
Гешев и едва ли ще успеем да спрем избора на Цацаров от страхуващото се от
Пеевски и прокуратурата депутатско множество в Народното събрание. То и Априлското
въстание не успя, но без него едва ли щеше да има освобождение, едва ли щеше да
има опълчение и Шипка.
Битката за свободата не минава само
през победи, още по-малко през признание от съвременниците.
Убеждават ни, че трябва да приемем
всичко това защото ни пазят от „комунистите“. А междувременно се върнахме към
еднопартийна система, защото на практика опозиция няма. Както справедливо
посочват свободните медии, в управляващата партия има повече бивши членове на
БКП, отколкото в опозиционната БСП. Излиза че едните по-многобройни бивши
„комунисти“ ни пазят от друга група бивши комунисти.
Казват ни, че не сме представителни за
настроенията на народа, че сме платени от някакъв олигарх, че сме ….. и тук
спирам, защото абсурдите не могат да се вместят в дори най-развинтената
фантазия? А не виждам тук нито хора с охрана, нито хора с държавни коли, нито
хора с медии и услужливи журналисти, които да им пеят „осанна“ и да „контрапротестират“ дори без протест. Защото гледат на нас през
собствената си корист и изкривени ценности, които не допускат действие без
награда, пост или пари.
Виждам хора, които само до преди час
са били на работното си място и са пътували, повечето с градски транспорт или
пеш, и са отделили от времето си защото не могат да гледат как потъпкват
всичко, за които са мечтали от деца и като съзнателни граждани, а Отечеството в
плен на алчните и корумпираните, забравили за справедливост, за чест.
Искам да ви се поклоня за куража, за
незагасващия пламък и желание да се борите въпреки всичко.
Захари Стоянов пише за събраните в
Оборище депутати „"Моите оборищки депутати
са ангели, най-честните, идеални личности измежду народа, единствените
възнаграждения - … които бяха: грозната бесилка и заптийският камчик. Подобни
депутати българският народ няма да види вече, докато свят пребъде".
Днес не е по-различно. И
гнет, заптиета и надежда, която взор не види.
Ако преди 145 години,
тогавашните българи не са се отчаяли в търсенето на свобода и правдини за своя
народ, кой ни дава право да се колебаем и отчайваме днес?
И днес и утре пак ще бъдем
тук, с едничката надежда да сме изпълнили своя дълг към близките, към града,
към Отечеството.
И никой никога повече няма
да коленичи пред властта.
Бог да ви благослови!
Comments
Post a Comment