Линк към оригинала във Фактор
Посланическият пост в Москва ми даде възможност не само да получа много информация, но да я поставя в контекст. Неизбежно се потопих в темата за историческата свързаност между България и Русия като база върху която стъпват и се развиват отношенията между съвременните поколения.
Много може да се напише, защото твърде малко се знае. Учили са ни едностранна, силно манипулирана история, в която са ни спестени много важни страници.
Темата с вечно недостатъчната признателност е толкова експлоатирана, дори изнасилвана за да обслужва конюнктурни политически нужди, че не оставя много място за спокоен и балансиран прочит. А пораженията върху националната ни памет и народопсихология са огромни. Вместо да терапираме симптомите, ние задълбочаваме заболяването - пример за това са дебатите около паметника на Александър Втори в Свищов.
Формиране на българската нация след освобождението е продължителен и в мното отношение незавършен процес. Гласовита част от обществото отказва да постави българската признателността към паметта на собствените са царе, лидери, герои пред тази за царе, вождове, герои на други страни. Няма как да градиш собствената си идентичност, ако не се откъснеш от чуждата.
Докато бях в Русия, пътувах много, видях повече и се убедих - нямаме никакво основание да се притесняваме по темата за признателността. Много от героите, които тачим у нас, нямат нито паметник в Русия, нито някой има памет за тях извън професионалните кръгове. Съветският период е изтрил като с гума тези страници. Така, че съвременните поколения руснаци имат какво да наваксат и на какво да научат от нас.
У нас има проблем с приемането на съветските паметници, защото те отразяват насилие над българската държава, но нямам спомен да е имало проблем с приемането и поддържането на паметници, посветени на падналите в руско-турската война.
По-скоро има проблем с балансите и справедливото отразяване на ролята и значението на българските опълченци и падналите български жертви, които се оказаха повече от загиналите от руската армия, ако не броим починалите от болести.
Имаме проблем и с осъзнаването на "приноса" на тачения до скоро у нас граф Игнатиев за осъждането и смъртта на Апостола на Свободата Васил Левски, което все още не води до промяната в оценката за руския дипломат. За него има много повече памет у нас, отколкото в родината му.
Имаме проблем, че общинарите в Свищов потъпкват паметта на загиналите свои съграждани от опожаряването на града от руските войски през 19 век, за които няма паметник.
Няма да престана да повтарям, че признателността е дадена и платена от тогавашните поколения българи към тогавашната руска империя. Към днешните поколения руски политици и граждани не дължим нищо. Нито дума, нито грош. Повтарям нищо - сметката е платена и надплатена.
Извеждането на преден план на темата за признателността, върху която почиват аргументите за поставянето на паметника на Александър Втори, е повече от същата шокова терапия, която не само потиска самочувствието, убива себепознанието и себеуважението, но оставя извън фокус "скрити" теми в двойнствената и често враждебна политика на Русия и Съветския съюз спрямо България. Това е степен на вътрешна несвобода, която свидетелствува за незавършения градеж на българската нация.
Паметта си е памет, чувствата чувства, интересите интерси, парите са си пари.
Колкото и да звучи абстрактно, но съществена част от пленения управленски дух, от колебанията на българските политици да поставят руските енергийни доставки в конкурентна среда, се дължи на постоянната употреба от Москва на бутона "признателност". Колчем някой вдигне глас - защото плащаме толкова много, тутакси се намира комплексиран български политик, който повдига темата с липсата на признателност!?
По паметника на Алексадър Втори в Свищов ето няколко отправни пункта за разсъждение.
Да започнем със спомени по творбата на Церетели. През 2005 година, докато бях в Москва, партията на Немцов СПС - Съюз на десните сили, в съгласие с кмета на Москва, патриарха Алексей Втори обяви конкурс за паметник на Александър Втори в специално отредено за целта място срещу катедралния храм - Христос Спасител.
Покани бяха отправени към големи имена като Шемякин, Рукавишников и разбира се любимеца на Лужков Зураб Церетели, който беше абониран за почти всяка голяма поръчка за паметник. Славното имперско минало на Русия бе и остава основа за възраждане на самочувствието на Русия при загубата на статута на глобална свръхсила. "Десните" търсеха да балансират авторитарните тенденции и преклонение към сталиниското и съветско минало с по-голямо внимание към реформаторите в историята на Русия, сред които се откроява името на Александър Втори /заради отмяната на крепостничеството/, на Витте и Столипин. Тъжен факт от руската история е, че рефоматорите се броят на пръстите на едната ръка, докато авторитарните лидери са правилото. Затова десните настояваха за паметник на своите "реформатори".
Конкурсът бе спечелен от Рукавишников с близо шест метрова стилна фигура на руския цар, а московчани с облегчение си отдъхнаха. Церетели с неговата гигантомания и произволни исторически хибриди не е долюбван в Москва. Да, той има много силни творби, но сред тях в никакъв случай, не е паметника на Петър Първи на Москва река. Ако не вярвате, питайте московчани за мнението им.
Историята е почти скандална. През 1992 година Церетели предлага да направи паметник на Колумб в Ню Йорк - във връзка с 500-та годишнина от откриването на Америка. Отказът на местните власти не го успокоява и той преправя американския си "колумбов" проект като "произведе" московска /!?/ версия на паметник на Петър Първи. Всеки който знае руската история, вероятно се пита какво прави паметник на Петър Велики в Москва, но това е друга тема. Вместо разрешените 17 метра, цялата композиция се издига на почти 100 метра над нивото на реката. През 2010 година тогавашния временно изпълняващ длъжността кмет на Москва Ресин дори предлага паметника да бъда преместен извън Москва защото стои като чуждо тяло.
Имах привилегията да познавам големия склуптор Георгий Франгулян, който е автор на великолепния паметник на Булат Окуджава на Стария Арбат, така че тежненията сред руската интелигенция по темата не са ми чужди. Съпоставете съветската и сталиниска школа в скулптурата с монументалните фигури на Мамаев Курган, вижте скиците на огромния безвкусен Дворец на Съветите, който е трябвало да бъде построен на мястото на разрушената църква - сравнете ги с паметниците от дореволюционната епоха и ще усетите разликата във възприятията и усета към красивото и вечното. Сравнете паметника на Шемякин на Петър Първи в Петербург и този на Церетели в Москва. Разломи в естетиката.
Сталинските паметници, чиято реплика у нас са паметника на Альоша и множеството паметници на съветската армия, нямат особена художествена стойност, да не говорим за естетика. Но изпълняват конкрентна цел - да въздействат чрез мащаб върху публиката, да доминират над околното пространство, да потискат съзнанието и напомнят за силата на Вожда и незначителността на индивида. За това и у нас паметникът на съветската армия се извисява над цялото околно пространство - за да доминира, за да напомня и да потиска.
В центъра на София няма по-висок паметник от ПСА и това е предумишлено - Москва е настоявала да нямаме по-висок пример от съветския и нашите лидери са се съгласявали. Днес пак от там предлагат и същото раболепие прозира в решението на свищовския съвет. Идеята, че може да се каже "не" на подарък от Русия просто не фигурира в мисловните опции.
За да ни напомнят, че национална ни идентичност не е автономен процес, а е функция - производна и подчинена на руската и московската. Че българският цар, лидер, президент е подчинен на московския княз, цар, генерален секретар, президент. За да не стигаме до осъзнаване на нуждата от независимост и величие като държава, за да не градим самочувствие до степен да сме различни, да се откъснем от руската зона на влияние, маркирана чрез паметници и най-вече да не познаем другите възможности да бъдем сигурни, богати и реализирани.
Творбите на Церетели идеално пасват на стремежа на съвременните руски авторитарни лидери, тъй като успяват да съчетаят съветската гигантомания с класическите традиции на руската склуптура. Авторът се радва на изключително силна подкрепа от държавата за своите инициативи. В скулптурата той е това, което е Никата Михалков в киното.
Такъв е случая и с нереализирания негов паметник на Александър Втори, който сега търси пристан по повод 140-та годишнина от руско-турската война. Намерен е удобен път за реализация - чрез малкоизвестния Балкански център за възстановяване и развитие, русофилски общинари и съответното финансиране от православен олигарх, което ще бъдат високо оценено от "началството" в Кремъл, защото поставя руски имперски знак над територия на ЕС и НАТО. Този паметник утвърждава руската сфера на влияние.
Вероятно най-автентично този паметник би стоял в центъра на Скопие, но това е друга тема.
Свищов и всички български градове и общински съвети, са в дълг към собствените ни царе, герои, исторически личности, към скритите и неразказани неудобни страници в българската история, в поредната ударна доза обременена историческа признателност.
Къде в Свищов са паметниците на Левски и Ботев, на българските опълченци, къде са знаците на принадлежност към българската национална и градска памет - след като над всичко това ще доминира фигурата на чужд цар, която ще напомня на съвременици и на бъдещи поколения, че имаме дълг към други, а не към себе си, към другия българин, към родовата си памет?
Крайно време е да осъзнаем, че не можем да градим основите на българската държава, на националното ни самочувствие като се оглеждаме за нечие чуждо благоволение.
За това предлагам да се въведе мораториум върху издигането на всякакви паметници на чужди величия, които вече имат такъв и да се фокусираме върху националната си памет, върху лечението на насаждани отвън комплекси за неблагодарност, които се превръщат в материални изгоди за днешните поколения руски политици.
Хватит. Доста.
Нека вместо това свищовци отбележат с достойнство 140-те години с добре поддържаните си паметници на загиналите при преминаването на Дунава и като отдадат пропусната почит към героите на българското възраждане и революционни борби. Без тях нямаше да има никакви войни и освобождение. Без българските царе, генерали, воини, писатели, учени, бизнесмени, поети, творци, скулптори, художници, политици, строители, България нямаше да пребъде във вековете. Чакаме някой да допише Симеон Радев за съвременните строители на българската нация. Има толкова много забравени имена, а не да спорим за поредния мегаломански проект на скромни като интелект и самочувствие хора.
Дори няма да коментирам аргумента, че паметникът няма да струва нищо. Това е прекалено ниско равнище, недостойно за съвременна европейска България.
Няма как да имаме самочувствие ако най-високите ни паметници, най-централните нн булеварди и улици, най-съкровените моменти в историята са посветени на чужди императори и царе.
Помнете - Вие и вашите деца с нищо не сте задължени на Русия, на нейните царе и вождове. Единствената отговорност е към Родината Ви, към това да бъдете добри родители и добри синове и дъщери.
Посланическият пост в Москва ми даде възможност не само да получа много информация, но да я поставя в контекст. Неизбежно се потопих в темата за историческата свързаност между България и Русия като база върху която стъпват и се развиват отношенията между съвременните поколения.
Много може да се напише, защото твърде малко се знае. Учили са ни едностранна, силно манипулирана история, в която са ни спестени много важни страници.
Темата с вечно недостатъчната признателност е толкова експлоатирана, дори изнасилвана за да обслужва конюнктурни политически нужди, че не оставя много място за спокоен и балансиран прочит. А пораженията върху националната ни памет и народопсихология са огромни. Вместо да терапираме симптомите, ние задълбочаваме заболяването - пример за това са дебатите около паметника на Александър Втори в Свищов.
Формиране на българската нация след освобождението е продължителен и в мното отношение незавършен процес. Гласовита част от обществото отказва да постави българската признателността към паметта на собствените са царе, лидери, герои пред тази за царе, вождове, герои на други страни. Няма как да градиш собствената си идентичност, ако не се откъснеш от чуждата.
Докато бях в Русия, пътувах много, видях повече и се убедих - нямаме никакво основание да се притесняваме по темата за признателността. Много от героите, които тачим у нас, нямат нито паметник в Русия, нито някой има памет за тях извън професионалните кръгове. Съветският период е изтрил като с гума тези страници. Така, че съвременните поколения руснаци имат какво да наваксат и на какво да научат от нас.
У нас има проблем с приемането на съветските паметници, защото те отразяват насилие над българската държава, но нямам спомен да е имало проблем с приемането и поддържането на паметници, посветени на падналите в руско-турската война.
По-скоро има проблем с балансите и справедливото отразяване на ролята и значението на българските опълченци и падналите български жертви, които се оказаха повече от загиналите от руската армия, ако не броим починалите от болести.
Имаме проблем и с осъзнаването на "приноса" на тачения до скоро у нас граф Игнатиев за осъждането и смъртта на Апостола на Свободата Васил Левски, което все още не води до промяната в оценката за руския дипломат. За него има много повече памет у нас, отколкото в родината му.
Имаме проблем, че общинарите в Свищов потъпкват паметта на загиналите свои съграждани от опожаряването на града от руските войски през 19 век, за които няма паметник.
Няма да престана да повтарям, че признателността е дадена и платена от тогавашните поколения българи към тогавашната руска империя. Към днешните поколения руски политици и граждани не дължим нищо. Нито дума, нито грош. Повтарям нищо - сметката е платена и надплатена.
Извеждането на преден план на темата за признателността, върху която почиват аргументите за поставянето на паметника на Александър Втори, е повече от същата шокова терапия, която не само потиска самочувствието, убива себепознанието и себеуважението, но оставя извън фокус "скрити" теми в двойнствената и често враждебна политика на Русия и Съветския съюз спрямо България. Това е степен на вътрешна несвобода, която свидетелствува за незавършения градеж на българската нация.
Паметта си е памет, чувствата чувства, интересите интерси, парите са си пари.
Колкото и да звучи абстрактно, но съществена част от пленения управленски дух, от колебанията на българските политици да поставят руските енергийни доставки в конкурентна среда, се дължи на постоянната употреба от Москва на бутона "признателност". Колчем някой вдигне глас - защото плащаме толкова много, тутакси се намира комплексиран български политик, който повдига темата с липсата на признателност!?
По паметника на Алексадър Втори в Свищов ето няколко отправни пункта за разсъждение.
Да започнем със спомени по творбата на Церетели. През 2005 година, докато бях в Москва, партията на Немцов СПС - Съюз на десните сили, в съгласие с кмета на Москва, патриарха Алексей Втори обяви конкурс за паметник на Александър Втори в специално отредено за целта място срещу катедралния храм - Христос Спасител.
 |
| Паметникът на Александър Втори в Москва |
 |
| Петър Първи на Шемякин в Санкт Петербург |
Историята е почти скандална. През 1992 година Церетели предлага да направи паметник на Колумб в Ню Йорк - във връзка с 500-та годишнина от откриването на Америка. Отказът на местните власти не го успокоява и той преправя американския си "колумбов" проект като "произведе" московска /!?/ версия на паметник на Петър Първи. Всеки който знае руската история, вероятно се пита какво прави паметник на Петър Велики в Москва, но това е друга тема. Вместо разрешените 17 метра, цялата композиция се издига на почти 100 метра над нивото на реката. През 2010 година тогавашния временно изпълняващ длъжността кмет на Москва Ресин дори предлага паметника да бъда преместен извън Москва защото стои като чуждо тяло.
 |
| Паметникът на Петър Първи в Москва |
 |
| Дворецът на Съветите |
 |
| Паметникът на Альоша - над скромния паметник на загиналите в руско.турската война и над паметника на Левски |
За да ни напомнят, че национална ни идентичност не е автономен процес, а е функция - производна и подчинена на руската и московската. Че българският цар, лидер, президент е подчинен на московския княз, цар, генерален секретар, президент. За да не стигаме до осъзнаване на нуждата от независимост и величие като държава, за да не градим самочувствие до степен да сме различни, да се откъснем от руската зона на влияние, маркирана чрез паметници и най-вече да не познаем другите възможности да бъдем сигурни, богати и реализирани.
Творбите на Церетели идеално пасват на стремежа на съвременните руски авторитарни лидери, тъй като успяват да съчетаят съветската гигантомания с класическите традиции на руската склуптура. Авторът се радва на изключително силна подкрепа от държавата за своите инициативи. В скулптурата той е това, което е Никата Михалков в киното.
 |
| Церетели с новата си творба |
Вероятно най-автентично този паметник би стоял в центъра на Скопие, но това е друга тема.
Свищов и всички български градове и общински съвети, са в дълг към собствените ни царе, герои, исторически личности, към скритите и неразказани неудобни страници в българската история, в поредната ударна доза обременена историческа признателност.
Къде в Свищов са паметниците на Левски и Ботев, на българските опълченци, къде са знаците на принадлежност към българската национална и градска памет - след като над всичко това ще доминира фигурата на чужд цар, която ще напомня на съвременици и на бъдещи поколения, че имаме дълг към други, а не към себе си, към другия българин, към родовата си памет?
Крайно време е да осъзнаем, че не можем да градим основите на българската държава, на националното ни самочувствие като се оглеждаме за нечие чуждо благоволение.
За това предлагам да се въведе мораториум върху издигането на всякакви паметници на чужди величия, които вече имат такъв и да се фокусираме върху националната си памет, върху лечението на насаждани отвън комплекси за неблагодарност, които се превръщат в материални изгоди за днешните поколения руски политици.
Хватит. Доста.
Нека вместо това свищовци отбележат с достойнство 140-те години с добре поддържаните си паметници на загиналите при преминаването на Дунава и като отдадат пропусната почит към героите на българското възраждане и революционни борби. Без тях нямаше да има никакви войни и освобождение. Без българските царе, генерали, воини, писатели, учени, бизнесмени, поети, творци, скулптори, художници, политици, строители, България нямаше да пребъде във вековете. Чакаме някой да допише Симеон Радев за съвременните строители на българската нация. Има толкова много забравени имена, а не да спорим за поредния мегаломански проект на скромни като интелект и самочувствие хора.
Дори няма да коментирам аргумента, че паметникът няма да струва нищо. Това е прекалено ниско равнище, недостойно за съвременна европейска България.
Няма как да имаме самочувствие ако най-високите ни паметници, най-централните нн булеварди и улици, най-съкровените моменти в историята са посветени на чужди императори и царе.
Помнете - Вие и вашите деца с нищо не сте задължени на Русия, на нейните царе и вождове. Единствената отговорност е към Родината Ви, към това да бъдете добри родители и добри синове и дъщери.
Безапелационно!
ReplyDelete