Срещата в Катовице е само първата от много срещи по климатичните промени, на които светът ще трябва да приеме, че амбициите да регулира климата, трябва да се вместят в рамките на възможното, справедливото и споделеното.
Парижките споразумения остават непостижима цел, ако се съди по данните и тенденциите за въглеродните емисии през последните години. САЩ, и без да са част от Парижските споразумения по климата, продължават да намаляват емисиите си. ЕС също съкращава въглеродния си отпечатък, но усилията от двете страни на Атлантика изглеждат обречени. В последна сметка ЕС и САЩ формират под 35% от глобалното равнище на емисии, като процентите падат, а способността им да наложат своята визия върху останалия свят, още по-малко да финансират екосъобразни ограничения върху икономическото им развитие в глобален мащаб е нищожна. Този екстензивен, субсидиран модел на борба чрез ограничения стигна предела на своите възможности.
Дълги години докладите по климатичните промени се движеше между крайностите – отрицание и възхвала. След това постепенно науката започна да следва логиката на политическата и бизнес целесъобразност, защото зад високите цели на намаляване на въглеродните емисии, стояха конкретни бизнес интереси и геополитика. С течение на времето, финансирането на научните изследвания вървеше почти изключително в полза на тезите, които доказват и подкрепят основната мантра – климатът се променя и това е свързано с човешката намеса.
Водещите страни разработиха паралелно два сценария – единият за ескалиращи ограничения и крайна забрана на фосилни горива, включително чрез режима на емисионните квоти и схемата „ограничи и търгувай“, и втория – форсираното и субсидирано развитие на индустрията, свързана с постигането на климатичните цели – производството на соларни панели, вятърни генератори, батерии и енергоспестяващи технологии.
Данните относно мащаба и характера на климатичните промени са както тревожни, така и противоречиви, доколкото по-високите нива на парниковите газове, нямат линейна причинно-следствена връзка с видими прояви във промените в климата, като ледниковите шапки, например. Проучване на НАСА, публикувано в края на октомври, опровергава данни за намаляване на ледниковата покривка на Антарктика, при това не само като текуща снимка на процесите, но и в ретроспекция. В същото време продължават публикациите в противоположната посока, особено при изследвания, финансирани в страните членки на ЕС, който са най-активни по климатичните промени.
Графиката по-долу недвусмислено показва, че обемът на въглеродните емисии нараства всяка година, което е безспорно доказателство за неуспеха на досегашната политика на „стрес и съгласие“.
На срещата на COP24 в Полша, подготвеният от Международния панел по промяна на климата на ООН /IPCC/ доклад, който до този момент се приемаше рутинно на годишните срещи като основа на дебатите, не беше приет, поради възраженията на САЩ, Саудитска Арабия и Русия. Това автоматически прекъсна дългогодишна традиция, препоръките и оценките в него да бъдат използвани като неоспоримо основание за приемане на поредната „влошена“ прогноза за повишаване на глобалната температура до 3 градуса по Целзий, вместо досегашните 1,5 градуса, от което следваше завишаване на препоръките за намаляване на емисиите с по-амбициозните 45% до 2030 година. След това идваше ритуала с „доброволните“ ангажименти за по-значителни държавни инвестиции и нови още по-значими субсидии за ВЕИ. Този път обаче безупречно смазания механизъм даде засечка.
Въпреки случилото се в Катовице и особено в Париж след бунта на „жълтите жилетки“, нещата остават изключително обезпокоителни, от гледна точка на твърдите привърженици на сегашния модел на борба срещу климатичните промени. „Ако Франция слага спирачки на въглеродния данък, това спира и енергийния преход, което изпраща лош сигнал“ – твърди Пиер Канет от Световния фонд за дива природа – WWF.
Песимизмът се самоусилва и пред вид безсилието на Европейския съюз да наложи дневния си ред по климатичните промени на останалия свят. Това касае както форсираният отказ от използване на фосилни енергоизточници, включително на най-замърсяващите – въглищата, така и провалът да се активират пазарните механизми в прехода към нисковъглеродна икономика в икономически обосновани и социално приемливи рамки.
Фиаско претърпяха борсите за търговия с емисионни квоти, които не се превърнаха в глобално свързани системи за контрол и ограничаване на замърсяванията.
Схемата за търговия с емисии на практика не работи като глобална платформа на свързани пазари за реализация на Парижското споразумение.
Климатичната борса в Чикаго, затвори преди осем години, поради липса интерес и от тогава търговията с емисионни квоти в САЩ, в някакъв минивариант се извършва на щатско равнище. Откритата в началото на годината китайска борса за търговия с емисии, се очакваше с голям интерес, пред вид на обстоятелството, че Китай е най-големият емитент на парникови газове. Ангажиментите по Парижките споразумения, които страната пое, бяха до 2030 година да намали емисиите си с 60-68 процента на единица вътрешен брутен продукт. Цифрата изглежда внушително, но не и на фона на търсеният от китайското ръководство растеж на БВП от 7-8 процента годишно. Борсата в Гуандонг, която се използва като репер, започна с ограничена ликвидност, но набра динамика, като цената за тон въглероден двуокис емисии се повиши плавно от 1 до 13 долара/тон от началото до месец октомври т.г., при очаква годишен оборот от около 2 милиарда долара. Нито обемите на търгуваните квоти, нито посоката на развитие на китайската енергетика, обаче показват някакъв неотменим и най-вече съразмерен на емисиите ангажимент от страна на китайското правителство.
При това положение европейската борса за търговия с емисионни квоти EEX, се оказва последният шанс на климатистите, единствен репер за оценка на динамиката и перспективите на глобалния пазар на емисионни квоти. Тя достигна близо 40 милиарда евро годишен оборот, което на пръв поглед създава усещане, че целта е достигната – поне като ликвидност и пазарна интерактивност. Но цената на тон/СО2 буквално за година скочи от 8 до 25 евро, което рязко влоши доверието към борсата като предсказуема платформа при прехода отвъд въглищата. Вместо плавен и постепенен преход, с поетапно увеличаване на финансовата тежест на емисионни квоти, резкият скок в цената на емисионните квоти изправи въглищните централи пред непосредствени и ранни фалити, а това компрометира енергийната сигурност и най-вече политиките в сферата на климатичните промени.
Най-големият проблем е, че в търговията с емисионни квоти, навлезе значителен спекулативен капитал, включително от големите инвестиционните банки, които видяха удобна възможност да спечелят пари за сметка на потребителите и данъкоплатците. Никой не може да вини спекулантите, че търсят инструменти за сигурна и висока печалба. Логиката им е желязна – борбата с климатичните промени се води основно на правителствено равнище, държавите поемат ангажименти, така че емисионните квоти неизбежно ще трябва да растат като цена, а това означава сигурни печалби, както при текущите сделки с емисии, така и при фючърсите.
В посочената графика, става пределно ясно, че споразумението в Париж не само не произвежда нужния синхрон и споделени ангажименти, а напротив, налице е разминаване между водещите замърсители. Докато САЩ и ЕС намаляват равнището на въглеродните си емисии, най-големият замърсител Китай е стабилизирал тяхното равнище на над 10 гигатона на годишна база, което е приблизително общото количество на емисиите, отделяни от САЩ и ЕС заедно. В допълнение Индия и останалия свят продължават да растат, без никаква идея за ограничаване или съобразяване с целите и ангажиментите по Парижските споразумения.
Въглищните централи не само не се закриват, а се откриват нови ТЕЦ в Азия, с повече от 1000 ГВт, които са или въведени в експлоатация или се изграждат. Средната възраст на ТЕЦ в Азия е 11 години, докато в САЩ и ЕС средно е 42 години.
Сегашните подходи в борбата с климатичните промени достигнаха предела на своята полезност и рационалност.
Първо, отсъствието на прагматична и балансирана оценка за ползи-разходи, които да насочват климатичните политики в руслото на рационалното, допустимото и устойчивото, без здрава и доказана бизнес и пазарна логика. Протестите във Франция са живо доказателство, защото има предел на търпимост и допустимост, особено в страни с високи данъци и ерозираща база на благосъстоянието.
Второ, усилията на ЕС да насочва и лидира този процес в глобален мащаб, надхвърлят възможностите и. Вън от съмнение, че дори Китай да фиксира равнищата на въглеродни емисии на текущите стойности, той няма никакво намерение да прави компромиси с икономическото си развитие и нуждите на високия растеж. Още по-малко да възприема рязко ограничителни мерки за закриване на въглищната енергетика. До този момент Пекин стимулираше дебатите по климатичните промени и даваше признак за устойчива подкрепа, само и единствено в контекста на възможностите да увеличи износа на соларни панели, ветрогенератори, батерии, както и на възможностите да превърне икономиката си в глобален производствен хъб за енергийната трансформация – Китай произвежда всичко, другите внасят. В момента, в който дойде време за плащане на сметката по форсирането закриване на въглищните централи, обаче, Китай рязко намали климатичния си ентусиазъм.
Трето, водещият мотив на Индия и „останалия свят“, а това са основно развиващите се страни от Азия, Африка и Латинска Америка бе, че борбата с климатичните промени, основно ще се финансира от богатите страни и тя нямат нищо против да се борят срещу климатичните промени, като някой друг поеме сметката. Щедрите обещания за стотици милиарди долари от безвъзмездна помощ, които развитите страни трябваше да дадат, катастрофираха при първия сериозен допир с реалността.
Франция и Германия не успяха да убедят в идеологията на климатизма своите народи. Още по-малък успех имаха в проповядване на „правата“ вяра, че имат работещ и най-вече социално балансиран, модел на действие срещу климатичната промяна. Богати страни като Холандия и Дания, разполагат с достатъчен ресурс, за да реализират този преход, но когато стане реч за безвъзмездна помощ с милиарди за страните от Третия свят, обществата в развитите страни, рязко свиват менюто с обещания.
САЩ отказаха да финансират борбата срещу климатичните промени, като наливат огромни средства за преход към нисковъглеродна икономика в развиващите се страни, като се състредоточиха върху изпълнение на националните си задачи за намаляване на въглеродните емисии и двустранните формати, в които могат да постигнат обвързаност и двустранни ползи за своя бизнес. Основните действия в борбата срещу климатичните промени в САЩ се провеждат на щатско, а не на федерално равнище.
В заключение, ЕС трябва да преосмисли своята политика в сферата на климатичните промени, защото форсираното развитие и приемането на все по-амбициозни цели, които реално покриват само територията на ЕС, наказват европейските производители, потребители и данъкоплатци. Това не само ще имат ефекта на бумеранг, но ще породят отрицание и социално напрежение, защото касае конкурентоспособността на европейската икономика и благосъстоянието.
Значителна част от климатичните политики са лицемерни, след като рязко нараства количеството на отпадъците, които развитите икономики в ЕС, изнасят за депониране и преработка в развиващите се страни – основно в Африка. Това, че изнасящите боклука си страни могат да покажат, че намаляват въздействието си върху околната среда и емисиите, се пренасят в сметката на страните вносители на отпадъци. Подобни „печалби“ на едни, които са загуби за други, не променят по никакъв начин глобалните баланси на въздействие върху околната среда.
Президентът Макрон, който се опита да лидира Европа и света към нисковъглеродната икономика, разбра тези базисни истини по трудния начин, след протестите на „жълтите жилетки“. Въпрос на време е, ако не се извлекат уроци, недоволството във Франция да прелее през нейните граници и тази нова уязвимост да се използва от враговете на ЕС, на демокрацията и на осъзнатото движение към по-чиста околна среда.
За пореден път пазарът победи идеологията.
Comments
Post a Comment