Книгата ми „Qvo Vadis България 2018. Втората Вълна на прехода“ не е някакъв завършен продукт с окончателни философски и житейски изводи. Тя е моментна снимка на времето, в което живеем. В този смисъл е постоянно отворена и незавършена книга, която трябва всеки читател да допълва.
Преди 82 години – брошура със същото име „Кво Вадис България“ пише един голям българин – Иван (Ванче) Михайлов, лидер на ВМРО. Едно твърде тежко и тъжно четиво, в което той споделя разочарованието си от българския политически елит, от неговата неспособност да се издигне над егоистичните си интереси в името на България. Напуска страната и никога повече не се връща.
Емиграцията като терапия на отчаянието не е от днес.
Отговорът на въпроса „Къде отива, България“ не е заключен само в диагностиката на случващото се и откриване на закономерности и тенденции, а в умението да намерим контекст, координати на оценката, в които да поставим възприятията и собствените си действията, както и тези на опоненти и съмишленици. Това включва и изкуството на възможното, което варира от границата на отчаянието до възторга.
В моята книга има болка и тревога, има умерен оптимизъм и скепсис. Така и не успях да развия емигрантския си потенциал и патоса на вървящия след властта и привилегиите. Не че нямах поводи и желание да направя „големия“ компромис – да стана милионер, да стана много голям началник, но в този модел на прехода просто нямаше как да разположа своите човешки и професионални способности.
И тъй като не виждам смяната му в обозримо бъдеще си мисля, че терзанията по несбъднатото са занятие всуе и във висша степен непрактично. За това да се хванем за работа.
Животът е това, което реално се е случило, а не какво е могло да стане. В отредения всекиму житейски път има достатъчно втори възможности и алтернативи. Въпросът е да ги забелязваме и да хванем пълноценно втората или третата, когато и ако дойдат.
Има две посоки при житейския избор – едната е фиксацията върху оптимизация на личностно развитие – което предполага готовност за смяна на географии, на правителства в търсене на най-доброто, което светът ви предлага. Този път е изключително рационален, аз го наричам „копривщенски“, по аналогия се реакцията на богатите копривщенци по време на Априлското въстание. Оценяват, че въстанието няма шанс, предават Каблешков и другарите му, плащат откуп и остават къщите, семействата и богатството цяло. Така и днешните български емигранти – виждат, че промяната няма да настъпи и поемат към терминал 1 или 2.
Такъв е изборът на Иван Михайлов – в един миг просто вдигаш ръце, разбираш, че не можеш да промениш нещата и тъй като не можеш да смениш Султана, избираш друго правителство и друга власт, които ти импонират или поне не ти пречат. Защото животът не е безкраен, а всеки трябва да се стреми да остави отпечатък – както в материален, така и в идеален смисъл.
Другият път – на панагюрци, които не по-малко добре знаят, че шансовете на въстаниците са нищожни, избират лудостта да мечтаят отвъд собствената си сигурност и келепир – правят чети, борят, се загиват и …. Придвижват историята на България в друго измерение. Този е пътят, в който си мислиш, че трябва да останеш тук напук, защото има нещо по-ценно от личното ти благоденствие, за да промениш средата, системата, за да оставиш след себе си по-добра от наследената версия на „Родина“, за да могат идващите след теб да я намерят по-привлекателна и още по-„обетована“, за да останат, за да родят следващите поколения български граждани.
Първата група реакции е характерна за групата на „глобализираните“ българи, които в един миг престават да обвързват своето бъдеще с бъдещето на страната. Мнозина от тях не прекъсват връзката с България, могат да бъдат изключително ценни, но дистанцията винаги дава отражение. Не е новост това, че една част от тях търсят поводи за разграничение от Родината като форма на себеутвърждаване и „възмездие“ за неудовлетворение. И много често тази реакция е оправдана – достатъчно е посочим примера на Кристо – той става това, което е, именно благодарение на дистанцията от България.
В менталното скъсване със страната на „болката“, намират смисъл и оправдание мнозина, когато тръгнат по пътя на емиграцията. Най-често прегръщат глобалното си гражданство и новата идентичност като част от по-справедлива, по-богата и по-сигурна страна.
С времето, лоялността на тази група към географията – България- неизбежно залинява, макар че в болшинството случаи емигрантите запазват българското си гражданство, макар и като формален белег. Те престават да се чувстват неотменна част от българските терзания, особено като са изолирани и пренебрегнати от българската държава.
Тук е мястото и на темата дефицитната свързаност между Родината и външните българи, за липсата на устойчива институционална и социо-културна гравитация, която да държи всички българи заедно. Няма как да не погледнем и през тази призма към правото на участие в избори през електронното гласуване, към гласуване по поща, макар това да е само външен или формален израз на предпоставената им изолация от Родината. Този модел, който управлява страната днес, разчита на максималната и устойчива изолация на „външните“ българи, защото те не зависят от достъп до бюджета и близостта до властта за кариерното си развитие, в този смисъл те са неуправляеми и извън анестезията на медиите и на властта.
Каквито и оптимистични тиради да генерират политиците, особено преди избори, тъжната истина е, че при този подход, тези политики и политици, шансовете на България да върне обратно емигрантите си и да запази българските им корени, особено в следващите поколения, са откровено казано незабележими.
Ако сравним историята на емиграционните вълни от Централна и Източна Европа през последните тридесет години, с българската, неминуемо ще забележим тревожните разлики – негативния демографски отпечатък и най-вече катастрофичните прогнози за свиване на българското население с 20% до 2050 година, докато нашите съседи – румънци, унгарци, поляци, чехи, гърци реализират далеч по оптимистични варианти на трансгранични демографски баланси. Преведено на обикновен език това означава, че никой не очаква българската емиграция да се върне и да възстанови балансите в развитието. Обяснението е, че във всички други страни донори на работна ръка и човешки капитал, като България, обръщането на тенденциите в миграционните баланси, задържането на изходящите и връщането на емигриралите винаги са били функция на изравняване на стандарта и качеството на живот, синхронизация на демократичните процеси и цивилизационни ценности.
Емиграцията бе задължително условие за укрепване на модела на управление у нас, той беше форсиран от управляващите, който поставиха изкуствени бариери пред личностното и професионално развитие. Изградения модел не предвижда равен шанс на просветени, предприемчиви, интелектуално и професионално самодостатъчни групи от населението, нито равен достъп до механизмите на властта, камо ли да формират насоките на българската вътрешна и външна политика. Моделът предполага ниски очаквания към управление и управляващите, развитие на минимална достатъчност, като междувременно се гарантират преразпределението на блага и възможности за една ограничена класа, която е несъстоятелна при открита политическа и пазарна конкуренция.
Следствие от това е разграничаването и отчуждението между вътрешните и външните българи, дори тяхното противопоставяне. Със сигурност помните опитите за маргинализация на приноса на емигрантите като парични трансфери като мотив за невъвеждането на електронно гласуване.
Отчуждението на външните българи неизбежно расте с времето, докато стигне до точката на пречупване, отвъд която каквато и да е политика на тяхното реангажиране с българските тревоги, са националните цели и въжделения, не могат да дадат резултат. А тези глобални българи са ключов актив, върху който може да стъпи и да функциониране ефективно глобалната мрежа на българската нация.
Нещо повече, те са единственият устойчив и надежден ресурс за покриване на растящите дефицити на квалификация и талант. По данни на Прайс Уотърхаус Куупърс България губи годишно 13,2% или 6,2 милиарда евро в несъстоял се брутен вътрешен продукт поради липса на талант и квалифицирани кадри. А това е разликата между сегашното и равнището на развитие и благоденствие, което може да привлече обратно и емигрантите и качествена имиграция.
С този крен към национализъм и популизъм в управлението у нас, реинтеграцията на външните българи, различните диаспори от различно време в историята, както и управлението на имиграционните потоци неизбежно ще се възприемат като заплаха за управленския модел, поради което властите ще продължават да гръмогласят нуждата от огради, бариери и изолация от външния свят.
Казано в пряк текст – при това управление и тази конфигурация на Парламента, няма никакъв шанс да се въведе нито електронно гласуване, нито гласуване по поща, изобщо какъвто и да е друг начин на гласуване, който да даде значителен глас на българските граждани извън България. А това означава, че между множеството други фактори и този ще съдейства за отслабване на центростремителната сила, която задържат всички български граждани в единна глобалната българска мрежа.
Изоставането в развитие и закотвянето на страната на опашката в ЕС, които се съпровождат и с усилване на авторитарните тенденции, допълват икономическите с политически мотиви при решението за напускане на страната.
В тяхната съвокупност тези фактори и тенденции обуславят и мрачната прогноза – този егоцентричен модел на управление само може да провокира задълбочаване на негативните тенденции в демографията и развитието на България. От хронична криза проблемът преминава в терминална фаза, дори преди катастрофичните прогнозни хоризонти на 2050 година.
Само наивник може да смята, че връщането на 1500 души на година, каквито са данните за 2017 година, може да се смята за оптимистичен знак, на фона на симптоми за терминално заболяване – над 2 милиона емигрирали, над 50,000 продължаващите да пресичат границата всяка година в търсене на по-различна среда всяка година и вече устойчивата тенденция зад границата емигриралите да раждат повече отколкото се раждат у нас.
Втора част - за локалните и глобални българи
Втората група български граждани с типизирана реакция на глобалната среда – са това което наричам локалните глобалисти, – те могат да усвоят целия свят, но базовият им лагер си остава България. Гледат на света като място за житейска реализация, но без перманентна или продължителна смяна на географията – прекосяват границата за да решат конкретна задача за различен период от време – образование, работа, квалификация, бизнес, туризъм. Често имат по-няколко „лагера“ в чужбина, но основният адрес си остава България, защото не намират проблем с локалността си като ограничение. Напротив, виждат в това предимство, защото имат нужда от здрав тил и съдействието на националната държавата и нейната свързаност за да реализират идеи и планове. Рядко го получават, но понякога е задължително – примерно международните чиновници – те винаги имат нужда от номинация от базата – от правителството на държавата си.
По емпиричен път тези българи стигат до разбирането за глобализацията не като заплаха, а като възможност и като обективен необратим процес. Твърде рядко обаче съумяват да пренесат чрез действия собствената си философия, опит и знания върху общественото съзнание в „базата“, защото трудно се фокусират върху локални задачи. Често ги атакуват като „агенти“ на глобализма и антипатриоти. Успехът на българската ИТК индустрия се дължи до голяма степен именно на подобен тип хора, които оперират глобално от местния си адрес и виждат в това огромно конкурентно предимство. Но колчем се опитат да превърнат собствените си ценности и разбирания в обществен стандарт се натъкват на локалните патриоти и антиглобалистите. В резултат добавената им обществена стойност остава ограничена и незначителна до степен да бъде пренебрежима.
Доколкото все пак са изключително полезни и нужни на местните популисти и националисти, като генераратори на международен имидж, на глобална свързаност, която може да бъде ползвана, на бизнес, на доходи за населението и приходи за бюджета, предложението на властта към тях най-често се превръща в тацитна договореност за ненамеса – държавата не се намесва в техния бизнес или поне се въздържа, а те не се намесват в политиката.
В действителност, държавно-олигархичният тип бизнес, характерен за България, е локално-центричен и като такъв е несъвместим с глобалната среда. Тя генерира постоянни глобални трансгранични информационни, търговски, финансови, стокови потоци, които не могат да се управляват с традиционните национални управленски политики, особено когато страните не разполагат с ефективен глобален институционален и социален интефейс. Вместо свързаност, държавно-олигархичният бизнес произвежда изолация и противопоставяне на външния свят.
Трансграничните миграционни потоци са неизбежен продукт на глобализацията, но вместо имиграционна политика, българското правителство произвежда анти-бежанска и ксенофобска политика, която надгражда дефицита на познание, с дефицитите на политика и опит.
С времето значителна част от локалните глобалисти, оперирайки в режим на ненападение с властта, се самоизолират и преминават към вътрешна емиграция, като допустима и възможна форма на съществуване. Логично следствие е тяхната десоциализация и откъсване от проблемите на общественото злободневие.
В чисто практичен план е оправдана реакция, след като приемат, че не са в състояние да променят модела, пък и не си струва да опитват, защото смяната на Родина не е алтернатива, а и оценката на политическия риск и свързаните щети от промяната в поведение може да компрометира глобалното им позициониране.
Има и трета, най-многобройна група български граждани – локалните българи, които не разбират и приемат глобализацията за чужд и разрушителен процес, поради което най-добрата реакция е затварянето и самоизолацията. Именно тази трета група на локалистите, се превърна в опора и основен ресурс на статуквото, на национализма, на популизма, на корупцията и на пленяването на държавата.
Не става толкова дума за физическата им изолация от света, което е невъзможно. Мнозина от тях се възползват от „свиването“ на света, от неговата достъпност, пътуват зад граница, имат бизнес или изгода, нерядко имат и чуждестранни партньори, но си остават „съветски“ тип локални хора от глобалната провиниция, с дълбоко вкоренено недоверие към западния свят и неговите ценности. Те приемат глобализацията като иницииран и направляван от чужди сили, от многонационални компании и финансови спекуланти, най-често в ущърб на тяхната локална идентичност и среда.
Оградната и враждебна психология на лидерите на мнение сред локалните българи, се дължат не толкова на непознаването на реалните рискове и възможности на глобалния свят, а най-често представляват разчетена и добре пресметната стратегия, позволяваща съзнателно експлоатиране на страховете и незнанието за глобализацията в своя полза. Местният „патриотичен“ бизнес често търси заслон от държавата, от институции и политици, включително от обществото, защита от глобалната конкуренция, защото не може да оцелее при неспособността си да изгради конкурентен модел.
Именно за това, още от началото на прехода, системно и упорито се насаждаха примитивни форми на национализъм, на икономически и бизнес шовинизъм, на ксенофобски, популистки и антизападни тежнения, които да оправдаят липсата на конкуренция на местния бизнес от чуждестранен капитал. Всичко това се представя като въплъщение на патриотизма и националната идентичност, като оправдание за олигархизацията на икономиката и политиката, на ширещата се гранд корупция като преграда, като естествен и безалтернативен щит срещу глобализма на „империалистите“.
Неизбежно следствие на подобни тенденции е паралелно усилващия се авторитаризъм, популизъм и национализъм, „спасителния“ русофилски крен като антитеза на Европейския съюз и НАТО. Самото членство в тези съюзи не имунизира срещу националния егоизъм, срещу противопоставяне на граждани, компании и правителства в страните-членки. Идеята, че локалността изисква реверс на интеграционния процес към националните рамки, към правото на всяка държава да се изолира в национален модел е заразителна илюзия. Най-малкото, защото неизбежно противопоставя национални или групови национални визии, които се прикриват зад националния суверенитет и отричат нуждата от съгласуване и синхронизация на атлантически или общоевропейско равнище. Самата идея, че националните версии могат да бъдат висш приоритет и да бъдат структурирани върху свободно избираем списък от права и задължения е антитеза на всичко, в името на което Европа потърси спасение от ужасите на своята история чрез интеграция и взаимозависимости, които да обуздават националния егоизъм. Ако изолирате еврожаргона и контекста в идеите на Орбан и последователите му, ще получите класически национален егоизъм, от типа който предизвика световните войни.
Едно е да се стремиш да подобриш съгласувателните и координационни процедури, да ограничиш или оптимизираш контрола върху наднационалното равнище на управление в ЕС и НАТО, за да балансираш ексцесиите на „големите“, съвършено друго е да подчиниш на националното его солидарността, да градиш национална политика която ерозира общоевропейските и натовски регулации, договорености, традиции и ценности. Достатъчно е да подпалите незагасналите въглени на национализма и шовинизма в Европейския съюз, да го сравните със Съветския съюз и центробежните процеси неминуемо ще го разрушат, отвътре.
Факт е, че между глобалните процеси и националните доктрини, които го осмислят като външна политика – има огромни възможности за спекулации и откровено мошеничество.
Антиглобализмът и свързаната националистическа истерия са фундамент на симбиозата между олигархия и държава в редица страни от Източна Европа, включително България, които нанасят тежки поражения върху демокрацията и институциите. Именно квазипатриотичния капитал, тотално зависещ от публичните финанси, подхранва авторитарните, антиевропейски, антиатлантически и антиглобални тенденции, защото той не може да представи достоверна, устойчива и конкурентна алтернатива на пазарната и стопанска отвореност и конкуренция, пораждащите се от членството в ЕС и НАТО. Това принуждава редица правителства в този регион да реализират модел на устойчива властова доминация, чрез мек, но неизбежно втвърдяващ се авторитаризъм, в рамките на които критиките отвън, за отклонение от стандартите, се възприемат като атака и нападение срещу суверенитета. Връщането на глобалните интеграционни рамки към национално-детерминираните, заместването на реалните проблеми и предизвикателства с политически удобни темите като бежанци, като консервативните етикети на русофилството и евроскепсиса, както и различните вариации на тема национални „екзити“ са само километрични камъни по пътя към регреса и излизането от Историята.
Виждате как у нас изчезват постепенно чуждестранните инвестиции, като само за последната година /август 2017-август 2018/ сривът е с 70 процента. Почти всички или повечето обществени поръчки се печелят от местни фирми, без опит и история, чрез нагласени търгове и корупционни схеми, които са непосилни или невъзможни за чуждестранните фирми. Виждате как местните политически и бизнес олигарси започнаха да се окуражават и да придобит немислими до този момент като мащаб активи – като банки, енергийни дружества, инфраструктура, които по ускорена писта да ги изведат в монополни позиции на пазара, което да гарантира и монопол върху властта на държавно-олигархичния модел.
Признакът „патриотизъм“ отнесен към конкретен капитал не може да бъде определящ за неговата ефективност и полезност за данъкоплатците и потребителите. Чуждестранният капитал твърде често се оказва по-патриотичен заради приноса си с към благоденствието, просперитета и сигурността на българските граждани, отколкото „патриотичния“ олигархичен капитал.
Разсъждения в тази плоскост са подходящ увод към голямата тема за доктрината за глобалната българска нация, която може да заимстваме много от други „глобални“ мигрантски нации. Достатъчен е примера на глобалните мрежи на евреи, ирландци, холандци, поляци и т.н.
Имаме ли предпоставки?
Нетният текущ баланс не е окуражителен и мерилото е ужасяващо – днешното поколение управленци е отговорно за най-голямата демографска катастрофа в българската история. България, по оценки на ООН и други авторитетни международни организации, е най-бързо свиващата се нация в света.
Докато има хора във властта, които не разбират глобалния свят, и ползват глобализацията само за лична, а не колективна изгода, докато те не могат да произведат конкурентен модел на политики и поведение, които да свържат в глобалната мрежа личните и корпоративни житейски и професионални проекти на всички българи, независимо дали са в България и по света, няма да можем да решим нито демографската, нито която и да е друга фундаментална криза в развитието ни.
Ако не разпознаваме шансовете си в глобализиращия си свят, ако промените около нас възприемаме като заплаха, а не възможност, ако вместо да градим мостове, градим огради и подчиняваме обществената енергия и очаквания на обслужване на държавно-олигархичния модел, България просто ще се превърне в Територията, като „потъне“ в безвремие и излезе от талвега на световните исторически процеси. А българите ще реализират себе си в рамките на други географии. И ще повторим арменския глобален модел – благоденстващи арменци по света и слаба държава база.
Трета част - за трансграничната българска мрежа на знания, образование и взаимодействие, националната доктрина на българите
Най-малкият проблем на локалните българи е комуникационния, включително липсата на езикови умения, защото технологиите не дискриминират. Но няма успешна глобална национална мрежа на малка страна, която да не е реализирана, включително и благодарение на високия процент свободно владенее на чужди езици. Тук „тесният“ момент не са външните или глобализираните, а локалните български граждани – които се смятат за самодостатъчни в локалната среда. Извън съмнение значение имат и ролевите модели на топ политици, които не могат да общуват непосредствено с външния свят. Това също допринася за изграждане на представа, че успешната житейска и професионална реализация на новите поколения е възможна в рамките на монокултурализма и моноезичността, най-вече в рамките на партийните структури.
С времето вероятно тези масови дефицити ще могат частично да бъдат компенсирани с навлизането на технологии, включително на софтуери за автоматичен превод. Но владеенето на език е много повече от средство за комуникация, то е знание за глобалната среда, за културата, традиции, цивилизацията, ако щете за разпознаване на рисковете, ползите, ценностите в тази среда, което позволява оптимизация на поведението.
Чудим се защо датчани, холандци, белгийци, норвежци, шведи, ирландци, финландци са успешни нации – а първата рязка отличителна черта при съпоставка с българите е изключително високия процент на свободно владеещи чужди езици. Влезнете в която и да е община, магазин, институции в тези страни и ще получите отговорите на различен от националния език. И това е норма, не е изключение.
Както отбелязах технологиите могат да решат проблема с общуването, но не могат да пренесат в съзнанието традициите, знания за културата и опита на всеки народ. У нас, основното предизвикателство пред локалните българи, които доминират развитието на страната чрез избора си, е че дори когато владеят чужди езици е налице ментален и ценостен разрив. Така се формират устойчиви рефлекси на изолирания, провинциален човек, който страни от света, възприема го като враждебен и опасен. Неизбежно следствие на подобен мейнстрийм са и дефицитите на глобално конкурентни примери в българската вътрешна и външна политика.
Тези характеристики не касаят само абстрактния средностатистичен българин, но и за тези които са във властта и въпреки своята малцинственост, като националистите например, могат да определят накъде върви България.
Достатъчна е снимка на езиковия и ценностен статус на хората „горе“ за да се убедим, че нещата са повече от тревожни, направо скандални. Заемащите високи постове пътуват често по света, срещат се със световни лидери, с визионери, с иноватори, с модели на успешна публично политика и …. остават същите. Защото си остават затворени за добрия пример, за водещите знания, за най-добрите управленски практики, не толкова защото нямат съзнание за тяхното значение, а поради затворените си възприятия и неспособността да произведат от информацията и знанието, управленска политика. Не на последна място е и липсата на мотивация, защото се страхуват, че така могат да загубят власт или влияние.
В този смисъл значителната част от съвременните управляващи са органични анти-глобалисти и също толкова естествено се явяват противници на по-дълбоката интеграция на България в ЕС и НАТО. Особено когато тя налага ограничения върху разпореждането им с публични средства, да прикриват корупционни практики, да „печелят“ избори, да управляват и се обогатяват извън конкуренцията на чуждестранни инвестиции и на глобализиращия се български бизнес.
За образованието – лоста на Промяната
Посоката, в която България ще се развива и изграждането на ефективен глобален институционален и личностен интерфейс на българските граждани в и извън страната, задължително изисква инвестиции в трансгранична мрежа за образование, в комуникационни и информационни технологии, като минимум. Акцентът трябва да падне върху пожизнено обучение, върху трансгранични разположени във виртуалното пространство достъпни и конкурентни на най-добрите глобални практики образователни и информационни услуги, които трябва да бъдат лепилото на заедността на българската нация в света.
Не случайно големите ИКТ компании в САЩ – като Амазон и Гугъл вече не тълкуват университетската диплома като задължително условие за работа и кариера. А наличието на достъпен и качествен интернет и социалните мрежи вече се смята за базова услуга и човешко право. Не на последно място, защото качеството на индивидуална и институциална свързаност често предопределя и качеството на реакциите на българския граждани, институции и компании, в това число възможността им да управляват рисковете и реализират въможностите на глобалната среда.
Дори при базисни професии – лекари, учени, юристи, инженери – пробивите в технологии и изследвания правят невъзможно упражняването на която и да е професия на глобално конкурентно равнище, без регулярно осъвременяване на знания и опита и тяхното съизмерване с най-добрите стандарти. В този смисъл, изолираната локалност е ретроградна по дефолт.
Дори преподаването на темелните за българската идентичност предмети като история, български език и култура, отново преминава през тяхното глобално позициониране и съвременна конкурентна интерпретация.
Старата тема – за националната доктрина на българина в глобалния свят
В тази връзка често се спряга и нуждата от национална доктрина за българския граждани в глобалния свят, за национална визия. Въпреки че съм скептик относно практическата полза от дългосрочни стратегии, те са полезни не с крайния резултат – защото често докато се напишат и публикуват те вече са остаряли. Полезността им е заключена в най-вече в публичния брейнсторминг, в горещия, добронамерен и просветен дебат, в търсенето заедно на най-добрите пътища, в активирането и ангажирането на общественото съзнание с най-важните теми на развитието.
Всеки публичен и корпоративен лидер, всеки човек, който иска да бъде в крак с времето, е задължен да актуализира базата си от знания и квалификация поне веднъж годишно – за системните и общи теми, и постоянно за професионално специфичните.
Такава е целта и на Софийското бизнес училище, което правим заедно с Нов Български Университет – един път в годината да се съберем за да видим къде е светът и къде ние, не толкова и само в областите, в които работим, а да надникнем и в съседните, в общозначимите. Защото политическият риск, който дефинира много събития в живота, не се определя само от действията на хората с власт, но и от качеството на публичната реакция, която често е съотговорна за пропуснати ползи и инкасирани щети.
В книгата си отново пиша за втората вълна на прехода, защото стигнахме границите на стария постпреходен модел. Пътят напред за България изисква друга концептуална рамка, други подходи, друг управленски манталитет, който не просто „усвоява“ средства, наши и европейски, не са ограничава до това да останеш на власт, макар че в чисто житейски план тези умения са рационални и необходими, но вкарва и по-амбициозни цели, които могат да вдъхновят нацията – например това да достигнем 2030 година средното равнище на благоденствие измеримо по основни показатели като БВП в ЕС.
Посланието ми днес е – ние не можем да имаме по-малко амбициозни цели от нашите предшественици, които са виждали България в челото на развитието на европейските народи. И са го постигали. За съвременните поколения българи не може да бъде достойна национална цел „опашкарството“ в ЕС. Ако не виждате връзка между този индуциран бъг – привнесен дефицити в съзнанието и демографската катастрофа, значи решенията са извън вашия обсег.
Четвърта част - рядката порода на реформаторите
В книгата си пиша и за хората на Промяната, защото в последна сметка и проблемите и решения възникват на равнището на човека. Особен пиетет храня към този най-рядък тип хора у нас – реформаторите или „левитиращите“ политици. Не тези, които се етикетират като такива, а онези, които реално могат и знаят как да правят реформи поради специфичния микс от знания, квалификация, ценности и черти на характера. Подобни хора са изключителна рядкост, защото българските условия на правене на политика и в по-общ аспект на съществуване, те остават с текущ житейски и политически пасив, с неясната надежда историята да бъде по-справедлива към тях. Точно както са били и възрожденците и „лудите“ глава, които вдигат въстанията ни – всички те са били малцинство, изключителна рядкост. Но са съумели чрез саможертвата и лудостта си да променят Пътя на България. Съвремието не дава по-голям шанс на съвременните „луди“. Техният път и саможертва не е рационален избор за тяхните семейства и близки, не е мейнстрийм за българските медии и за властите.
Но чувството за дълг, за мисия трябва да надделяват. Защото всички възходи в българската история се раждат не в рутината на ежедневието, а в откъсване от неговата гравитация. Пиковете ни са дело на хора, които дръзват и поглеждат отвъд хоризонта на собствените си интереси и нужди.
Говорих за това, че трябва да върнем уважението към хората, които искат, знаят и могат да правя реформи. Самото понятие – реформатор – стана нарицателно за неудачен политик и политика. И за това днес не виждаме лидерство, „летящи“ политики и примери за управленско дръзновение.
Евроатлантическите, прореформаторски и демократични кръгове днес са разединени и не могат да произведат елементарни формати на взаимодействие, камо ли да проектират своите ценности върху масовото обществено съзнание.
Първото условие е да върнем балансите в паметта за реформите и реформаторите. Правителствата, които правеха реформи не са много, но всички бяха впоследствие дамгосвани. Днес процесите не са много по различни – имате христоматийни примери за държавни предприятия които днес потъват и за които последният „удар на милостта“ ще дойде далеч след като е трябвало да се вземе управленското решение за приватизация. И отново ще сработят механизмите за сатанизиране, приказките за много милиарди народна пара, които „продажните“ приватизатори и реформатори откраднали. Колко хора ще са готови да тръгнат на политическо, а често и физическо самоубийство при тези условия?
Сравнете мащабите на операции и богатство на днешните политически олигарси с битието на реформаторите от едно време, на проевропейските и прозападни кръгове през целия преход. Пленените институции са производни на дефицитите в общественото и гражданско самосъзнание.
Няма елементарна солидарност в кръговете, които трябва да пазят демокрацията и евроатлантизма у нас – онези които вярват в наследството на Рейгън и Тачър. Разделението вече се смята за хронично състояние, защото там където има трима демократи имате четири партии, ангажирани във взаимно отрицание.
Това е едно от важните ми послания – докато не се постигне елементарно осъзнаване, че е трудно да направиш алтернатива, докато не се стъпи върху инстинкта за самосъхранение и потисне тази самоунищожителна претенция за изключителност, която се предава и в новите поколения – втората вълна ще се случи без да произведе нужната алтернатива, а ще се възпроизведе статуквото с нова фасада.
Решетников дойде и пакетира заедно Патриотите и националистите като надзор над всяка власт, но това не е негова инвенция, а устойчива и системна черта на руската политика. Износът на корупция е лепилото на руското влияние у нас, за това и битката срещу гранд корупцията е системно важна.
Не съм експерт по партийно строителство, защото партиите са „манастир тесен“, но от всичко, което съм видял през прехода, най-добрата формула за взаимодействие между разнородни течения в демократичните среди – остана федеративната партийна структура от типа на ОДС. По тази част има много по-големи капацитети. Често си мисля, че алтернативата на властта няма да се роди в чисто партийни формати, особено във време, в което взаимодействието с електората тече през глобалната мрежа. Не случайно днешните протести не се раждат и организират в партийните централи, а тръгват от социалните мрежи.
Разбира се, това е двустранен процес – и социалните мрежи са добра среда за „партийна“ работа, за организация на съмишленици, без партийни одежди, а и самите партии все повече пренасят дейността си в мрежите.
За да има промяна в България – трябва да се установят устойчиви формати на взаимодействие между максимално широк кръг от привърженици на евроатлантизма и демокрацията, които могат да формират и проектират достатъчен силен обществен натиск и влияние. Нарочно не боравя с термини като антикомунизъм като обединителна плоскост – с тях трудно ще дефинираме текущите си проблеми, камо ли да намерим решение.
Моделът – главният ограничител на развитието
Пътят на България през модела на държавно олигархичен капитализъм завършва в пропаст, в нова национална катастрофа. Борисов, Пеевски и Доган са само върхът на айсберга от егоцентризъм. Истинският, системният проблем е че надолу по веригата има много малки Борисовчета, Пеевчета и Доганчета, които чакат своя шанс да ги заместят и да подчинят България на собствените си нужди и интереси. Ако не сменим курса – следващите поколения няма да подражават на Стамболов, а ще възпроизвеждат съвременните ролеви модели на властимащите, които предлагат на новите българи просперитет чрез държавата, а не през знанието, личния риск, инициативата, иновацията, дръзновението.
Текущият модел не може да роди мечтатели, вдъхновени откриватели, глобални предприемачи – защото всеки успех тук рано или късно ще трябва да бъде опитомен и приватизиран в Техните мрежи. Така ще произвеждаме милионери и милиардери, родени в гранд корупция след дълго пребиваване на власт, а не аналозите на Стийв Джобс и Ивайло Пенчев.
Все по-често си казвам, че трябва да ценя хората не за това, което не са – тоест там където техните действия не съвпадат с моите очаквания и ценности, а за това което са – за това че са различни, че могат да посочат алтернативата и че е важно какво ни обединява, а не какво не разделя.
Често ме питат – защо не се занимаваш с политика, не влезеш в партия. Отговорът не е сложен – промяна през партиите, при тази масова и дълбока обществена анестезия е невъзможна. За това преди партиите и политическите кръжоци идва свръхзадачата за възстановяване на медийните и комуникационни канали, за възстановяване на способността на обществото да търси и намира най-добрите отговори.
Не случайно започнах да се занимавам с медиен проект, от тези личностните, които постепенно могат да станат колективни и да се превърнат в алтернатива на пленените централни медии. Най-големият проблем е сриването на стандартите в журналистиката. Тя престана да търси независимостта си и да функционира като самостоятелна четвърта власт, реализираща надзор и корективни функции в полза на общество. Днес журналистиката обслужва, тя крепи Модела.
Бедата не е в лицата, които се появяват по екраните и които се опитват да формират „политкоректната“ линия – слава богу все повече и повече хора могат да намерят изпреварваща информация по алтернативни канали, които им помагат да формират имунизирано срещу последващи манипулации мнение. Проблемът е, че обществото все не подкрепя медийните алтернативи и съдейства за своето пленяване. Малцина са онези, които намират връзка между търкането на талончета и възможността чрез приходи от хазартните игри да се контролират медии и власт. Дори нормалният бизнес чрез своите реклами не може да формира стандартите в националните медии. Тези три милиарда лева, които минават през системата от хазартни игри са огромен ресурс на статуквото и на обществената анестезия.
Този Картаген трябва да падне, защото никаква модерна идея за България в новия свят не може да вирее върху илюзията за бързото забогатяване чрез търкане на талони, която отнема от българина три милиарда лева, за да му върне като награди една десета от взетото.
И последно, но не по значимост, – колкото и усилия да се хвърляме в битката за миналото, те няма да спечелят най-важното – бъдещето. Там е силата на демократите и реформаторите у нас.
Не се залъгвайте – тенденциите в ЕС и у нас не са благоприятни – защото национализмът и ксенофобията, изобщо политиката базирана на популизъм, който разчита на посредственост, на бързи отговори на сложни въпроси, на страховете на хората, има своя ден. Но хоризонтът на тази тенденция е къс. Защото национализмът, точно както руската имперска политика, няма здрава икономическа и технологична основа, която да произведе устойчиви и системни решения. Той може да произведе индивидуално богатство и лична власт, но не можа да създаде обществено благополучие и сигурност.
За това трябва да завладеем умовете и сърцата на хората със страстта за бъдещето, за това което можем по отделно и най-вече заедно.
Често се оплакваме, че у нас няма критична маса от хора, които са готови да сменят правителство, да налагат политики. Действително толкова анестезирано общество България никога не е имало.
Но огромната част от проблема е в нас – че не съумяваме да разпознаем своевременно рисковете и да намерим терапия за тях, в липсата на желание да се борим през личното за общото.
Втората вълна идва – въпросът е дали ще използваме нейната енергия за да възродим идеята за европейска и силна, с изпреварващо развитие България, или ще допуснем други да превърнат енергията на българите в пленени институции, в нация от емигранти и катастрофираща демографски България.
Comments
Post a Comment