Skip to main content

Националните интереси в условията на хибридна война

Все повече партии и политици започват да отъждествят своето говорене и прояви със защита на националния интерес. Заемат удобната позиция в политическия център и веднъж опаковали се в националния флаг маргинализират политическите си противници. Всички без изключение го правят с висши идеалистични подбуди, заклеват се, че са българофили, но много често подразбират, че българския не може да не бъде тъждествен с руския, турския или нечий друг национален интерес. Просто в съзнанието си те не мислят, че България е нещо различно от Русия или Турция или друга трета страна.
В публичният дебат пък изобщо не се прави разлика между различните видове "Русия" или "Турция" - тази на властта, на вождовете, на културата, на обикновените хора, на бизнесмените, на олигарсите. Събирателното "Русия", например, включва и миналото и настоящето, тук са и руските освободители, и Сталин и Коминтерна, и руските СМЕРШ-ове и наложения геноцид върху българския елит, на осъдените и екзекутирани над 47 български генерали и висши офицери - повече отколкото са загиналите от войните, Русия на руските туристи и на българските граждани от руски произход.
Тези които защитават "националния интерес" изобщо нямат представа, че българската нация е много по-сложно понятие, защото в съзнанието на руския политически и интелектуален елит "задунайската" България е само една от Българиите. Нищо, че наличието на другата е покрито от измислената доктрина на за татарите и социалистическата република Татарстан и съседните републики. Другата Волжска България и Казан са били кошмар и цел за завоюване на Москва, съперничество, чието ехо не е затихнало или поне намира отражение в психологическите баланси на съвременния руски московски политик. Такова клане, на каквото Иван Грозни е подложил тамошните волжски българи и особено техния елит, има малко аналози в историята. За това и до ден днешен официален Кремъл се стреми да управлява и насочва българския национализъм и дефиницията на националните интереси надалеч от свързаността с другите България, които са територията на съвременна Русия и част в Украйна.
Ако не вярвате, че в руския МИД тази тема е "гореща", спомнете си как реагира официална Москва на предложения от Татарстан през 1995 година договор за преки двустранни отношения, който бе спрян по доста груб начин, след спешна намеса от руското външно министерство. Опитахме и с чиста търговия и културни връзки, също ударихме на камък след намеса на Москва.
Въпреки уверенията на президента Елцин, че републиките самостоятелно могат да развиват търговски и икономически отношения с чужди държави.
Въпрос към дефиниращите като национален интерес безрезеревната любов към Русия на коя част от Русия симпатизирате? На другата България, която е част от съвременна Русия, или само на Кремъл?
Подобни въпроси могат да се зададат и на симпатизиращите на Турция - у нас не са един или двама. Те на коя Турция симпатизират - на кемалистка или ердоганова Турция? Симпатизират ли на кюрдите? И къде е националния интерес?
Рядко, много рядко, се прави нужното разграничение между коренни, жизнени и индуцирани, припознати интереси. В редките случаи, когато това се прави, като в случая с Русия, бързо се замитат опитите да се индентифицира сподолен с другите българи по света - глобален "националния интерес" с религиозната ограда, че тъй като тези от другата България са приели исляма, т.е. не са истински българи или поне не са достойни за нашето - на останалите в България - привилегировано внимание. Да не говорим да ги включим и отчитане при формиране и отстояване на национален интерес. Подобно отношение постепенно се насажда и срещу живеещи зад граница български граждани и тези, които вече не са български граждани, но имат български корен. Те също нямат право, според местните монополисти на "националния интерес" да формират и изразяват обобщените и сподолени за българите интереси.
Има и резервен вариант за неутрализиране на "волжския" фактор - че сме най-вече траки, преди беше славяни, отколкото прабългари, но пак в никакъв случай не следва да се интересуваме от съдбата на другите Българии и хората, които живеят там.
Той и тракийският фактор е неприемлив за Русия или Турция, тъй като разсейва масите от правата вяра в външната имперска съпричастност на българските русо и туркофили.
В рамките на съвременна Българии също има огромни различия - няма една единствена България. Една е тя "националните" политици, които виждат националния интерес само около темата с бежанци и борбата с радикалния ислям около нас, докато другите проблеми на икономика, образование, култура, развитие, демография са на втори план. Другата България е на емигриралите, които проекцията на своя "национален" интерес в устойчивата свързаноста с с родния корен и надеждата за изравняване на стандарт и ценности, които един ден да могат да им позволят да се върнат. Но това пък противоречи на "национания" интерес на политиците на статуквото, чийто модел на управление на страната изцяло зависи от системната изолация и изолирани от демократичния процес чрез форсирана емиграция на огромни активни маси от "нацията".
Третата България е на данъкоплатците, които търсят сметка за националния интерес през призмата на това как и за какво се харчат техните пари.
Четвърта на евроатлантиците, които виждат решението на проблемите и националиня интерес в по-дълбоката и възходяща интеграция на страната в НАТО и ЕС, в глобалната мрежа, която да даде перспектива на всеки отделен българин.
Пета е на евразийците, които не разбират и поради това смятат Запада за чужд на "нацията", а Изтока и Русия за "свои".
Шестата България е на интелектуалците, които теглят националния интерес в сферата на духовното, образованието и културата и там разполагат своя "национален интерес.
Седми виждат всичко през призмата на демография и сигурността.
На какво равнище и кой има правото да дефинира националния интерес или всичко е един стихиен процес и който получи по-голяма видимост в медиите или представителност във властта има правото да определя и защитава общия ни интерес като "национален" ?
Дали "национален" е интересът на държавата и държавните институции, това което французите наричат raison d'etat и което предполага, че властимащите имат изключителното право да определя какво е в национален интерес?
Или националния интерес се определя на равнище - балансиран, общ и преобладаващ интерес на нацията, свързан с нейното разширено възпроизводство, което рязко разширява кръга на претендиращите за правото за определят национален интерес, включително извън институциите на властта.
За да не звучи твърде академично и като чиста теория, ще разгледам въпроса от гледна точка на приложната политика и материалните интереси на обществото.
Макар и да опира и често се преплита, особено в сферата на реалната политика с въпросите на религията и обществения морал, националният интерес е неотменима част от самоопределянето на хората на равнище - страна, регион, социална група и индивид.
Защото каквото и да прочетете или да чуете, нито един политик или български граждани няма да иска доброволно да се лиши от загуби правото да дефинира и реализира както собствения си "национален" интерес, така и този на българските граждани, макар и погледнато на макроравнище често да става въпрос за диаметрално разположени и несъчетаеми индивидуални или групови интереси.
Опозиция и управляващи ще продължават да гледат света от своите "камбанарии" и никакви анализи не могат да променят този факт.
Националистите ще продължават да се чувстват абонирани за националния интерес, което според тях е всичко, което те изговарят като политики или съждения.
Но дисекцията си струва, защото ще даде практичен поглед върху понятието "национален", като медиана на обществения или споделения интерес.
Да започнем с конкретните казуси, защото върху тях най-добре се проектира проблема.
Eдни политици например твърдят, че е в национален интерес да платим за реакторите на АЕЦ Белене и да реализираме проекта, като изтъкват ползите за нацията - технологична гордост, работни места, пък и тъй тъй сме платили реакторите.
Други твърдим, че националния интерес трябва да се простре там, където са засегнати максимално широк кръг от български граждани - а именно данъкоплатиците. Според тази гледна точка за национален интерес - не трябва да не даваме нито стотинка повече, защото достатъчно пари са потънали и няма нужда към загубените 2 милиарда евро, до добавяме още "грешни" осем.
Тъй като разликата е в матрицата на анализ, е добре да се спрем върху ключовите критерии "разходи - ползи" и то не само и не толкова върху това какви изобщо те могат да бъдат в абсолютен размер, а по-конкретно за кого отиват ползите и за кого разходите.
Ако дефинираме националния интерес като интереса на заинтересованите от реализацията на този проект, то това са преди всичко преките защитници на проекта, които виждат като "обща" или "национална" своя конкретна индивидуална или групова полза - политици, които ще използват казуса Белене за политическата си кариера, за да печелят гласове и политическо доверие, което след това могат да превърнат във власт или пари. В българския случай това се по-голяма част от депутатите и партийните функционери на БСП, ДПС, ВМРО, Атака, НДСВ и прочие центриски партии, включително части от ГЕРБ, които в първите години бяха готови да литнат от възможността да реализират държавна инвестиция от 11 милиарда евро.
В този смисъл, това, че значителна част от депутатите в Народното събраине правят чрез АЕЦ "Белене", кариера, поради което го смятат за национален интерес, не трябва да изненадва никой. Действително да похарчиш близо 8 милиарда евро, от които приблизително 4 милиарда за внос на оборудване, а другите по управлението на проекта и по договори с място на реализаиця България, и по които ще се наемат български работници, компании, експерти. Ако ги съберем всички заедно - едва ли ще бъдат повече от 15, максимум 20 хиляди души, Заедно със семействата това прави близо 100 хиляди души. Това е размера на групата, която ще инкасира основните ползи от проекта АЕЦ "Белене". Ако по-голяма част от тях е близо до властта и може да повлияе върху държавното решение да се похарчат тези пари - смятайте, че имате сделка. АЕЦ "Белене", ще бъде обявен за национален интерес.
Може разбира се да се посочат и ползи за държавния бюджет, който без съмнение, че ще реализира допълнителни приход в периода на изграждане, пък и по време на функционирането на новата ядрена централа /ако бъде пусната/. Но тъй като още с харченето на първите пари, ние влизаме в дълг, който набъбва до момента в който централата започне да генерира собствени приходи и не се знае дали приходите ще бъдат в прогнозирания размер, още повече, че е доказано, че в момента и в обозримо бъдеще няма нужда от нова базова генерираща мощност от 2200 мегавата. Тук е заключен най-големият риск, защото имате сигурни разходи от 11 милиарда евро и вероятни приходи /нямате никаква сигурни дългосрочни договори за изкупуване на произведената електроенергия, а  разчитате на току що либерализиран и непрогнозируем пазар, които си е чист хазарт/, които само на теория могат да изплатят инвестицията след повече от 20 години, ако изобщо.
И виждате несъответствието между матрицата на "сигурните" и "несигурни" печеливши, от една страна и на "сигурните" губещи - данъкоплатците, които ще трябва да поемат последстивята на новия дълг и бъдещите негативни влияние от този дълг върху финансовите резултати на енергийните дружества в продължение на десетилетия.
След този кратък анализ на риска, който и макар обобщаващ е достатъчно прецизен за да даде представа за въздействието върху социалните групи, засегнати от проекта, които да формират националния интерес.


Националният интерес, според известни патриотични кръгове у нас, е държим твърд тон на Ердоган /същото според тях не важи за Путин/, но според други националния интерес е да държим вратата отворена за всякакъв диалог, за да не го нервираме и да тръгне за провокира армия от бежанци през нашата територия. И всичко все в името на националния интерес.
Едни настояват, в името на нацията, България да се изолира тотално от бежанския поток, да запечатаме границата и да награждаваме "герои" като Перата и Динко. Други, пак в името на националния интерес говорят бежанците освен минус в краткосрочен порядък, могат да изиграят и положителна роля, особено ако успеем да го контролираме и управляваме във свой интерес потоците. Те посочват, че е в национален интерес да не провокираме ксенофовски настроения, защото това ще ни отдалечи от ценностите на Европа, а да погледнем към възможности да ги използваме като работна ръка и ги използваме за има за пенсиите на следващите поколения.
Пак националисти ежедневно ни стряскат с предупреждения, че е в национален интерес е да спрем "инвазията" на бежанци, които ни заливат със зарази, престъпления и заплашват да ни превземат като нация. Трябва да се хващаме пушките и ако е нужно на границата да стреляме срещу бежанците.
Други казват, че това е напълно недопустимо да отказваме покрив на хора, които се намират в беда и бягат от войни.
Едни политици и икономисти твърдят, че в скалата на горещи приоритети на страната, проблемът с бежанците не стои на челните места, като в значителна степен е раздут извън пропорции, като отнема ценно време и ресурси.
Други, твърдят, че ако не решим този проблем няма смисъл да се занимаваме с друго.
Всички говорят от името на нация и се кълнат в името на "националния интерес".
Обикновено се приема, че тези които са власт имат и привилегията, чрез институциите да определят кое е национален интерес. Но опозицията също дефинира като национален интерес свои приоритети. Олигарсите също мислят, че тъй като произвеждат и те част от националното богатство /като спестяват, че отнемат дори повече от него/, същото често се обличат в националното знаме и говорят, че те са "националния интерес".
Не зная дали ще се съгласите, но е невъзможно националния интерес да обхваща всички възможни гореизброени случаи, нито да съвпада с руския, американския или средноевропейския интерес.
Дори погледнато само от този ъгъл и дори само по формално логически причини не може да бъде вярна тезата, че по дефиниция българофилите трябва да бъдат и русофили.
Да, започнем с това, какво разбираме под българска нация, защото без да сравним категориалния апарат няма как да стигнем до съдържанието на националния интерес.
В съвременното разбиране за нация в глобалния свят, очевидно трябва да се разбира общност на всички хора, които се отъждествяват като група с принадлежност към единни ценности, към общ език, култура, история, икономически, социални, политически и прочие интереси, както и към една територия - т.е. живеят на територията на България, Но в новото разбиране да принадлежност към българската нация няма как да не включим и постоянно или временно емигриралите, но все още неразривно с българския си корен хора. В този смисъл българската нация не е ограничена само до текущо живеещите на територията на България - тези с постоянното местопребиваване, а до всички за които българин, български граждани и България идват първо в съзнанието. Следователно българската нация е глобална ipso facto.
Нека сега се опитаме да дефинираме общия интерес на всички тези, които се отъждествяват с принадлежност към българската нация, защото това трябвало да е пресечната точка на националния интерес.
Да започнем с нещата които са безспорни, а след това ще навлезем в "спорните" зони. Накрая ще се опитаме да приоритизираме, защото очевидно няма да имаме ресурсите или единомислиe по всички тези. В този смисъл националният интерес не може да бъде консенсусен, а само на достатъчно значителни и устойчиви мнозинства.
Да започнем, че за да я има България трябва да има сигурни граници и териториална база, за да може и днес и утре да има фундамент или корен, около който да гравитира българската нация и за да имаме възможността да наричаме тази територия с нейното сегашно име.
Ние имаме своя територия, за това да се фокусираме върху това да имаме сигурност и да можем да си запазим границите. Заплахите за сигурността условно да ги разделим на външни и вътрешни.
Темата е дълга и достатъчно дълбока, но за да не затънем ще се ограничим само до явните и непосредствените външна заплахи, като ги обобщим под групата фактори - глобална нестабилност и не са специфични само за нас.
От заплахите - всяка нация възприема като най-болезнени заплахите срещу териториалната и цялост. Да, Европа след 1944 година до скоро нямаше случай на ревизирани граници, но вече има. И тук може да се спори до без край - това нас касае ли ни? Да твърдим, че процеси, които се развиват на няколко стотин километра от нас не ни засягат - е безразсъдство. Не зависимо дали става реч за замразените и горещи конфликти на територия на бившия Съветския съюз, но и в Западните Балкани. Докато в Западните Балкани вероятността от конфликт все пак се сдържа от готовността на НАТО и ЕС да се намесят пряко и незабавно, защото в последна сметка става въпрос за сигурността на самите големи европейски държави, т.е. конфликт, дори и да избухне, бързо ще бъде потушен. Още повече, че основния сдържащ фактор е интеграционната писта към НАТО и ЕС, която е способна да опитоми всеки радикален национализъм.
На територията на бившия Съветски съюз не съществува подобна увереност, най-вече защото турбелентността е функция на ферментиращи процеси на национално самоопределение - нациите са в процеса на утвърждаване след дългите години на съветизация, на битка на на формиращи се национални елити срещу бившия център, на избор на глобални вектори и модели на развитие. Там дисциплиниращата сила на ЕС и НАТО отсъстват.
Да приемем тезата на Кремъл и на местните русофили, че процесите в Украйна и на цялото постсъветско пространство са функция единствено и само на агресивната според тях политика на НАТО и ЕС и най-вече на политиката на Вашингтон. Подобни щампи са толкова дълбоко залегнали, че никакъв рационален довод не може да помогне да са сближат позициите на спорещите у нас, камо ли да успеем да дефинираме националния интерес по темата.
Спомням си дори как в едно студио уважавана от мен журналистка ме убеждаваше, като се позоваваше на някакви сигурни цитати на американския вицепрезидент Джо Байдън, че ако не била анексията - доброволното присъединяване на Крим към Русия, американците имали готови планове за разполагане на натовски и за по-сигурно американски бази в Крим!? Ако вярвате на подобни "цитати" някак естествено ще се случи да оправдаете руската инвазия със защита на националната им сигурност. От тук, според тази теза, следва логично и дефиниция на българския "национален интерес" - да не вземаме никакво отношение, да се снишим докато мине бурята, да изкритикуваме българския президент за излишно "ястребовото" говорене и т.н..
Ето това е типичен пример за създадена виртуална среда , поради отсъствието на реални такава, за да оправдаем един тип политическо поведение. Защото всички знаят, че нито има подобно намерение, нито подобен цитат, а плановете на Пентагона за закриване на военни бази в Европа - основно в Германия, се провеждаха с пределна устойчивост и необратимост, като се започне от администрацията на президента Буш и се премине през управлението на Обама. И всичко се промени заради Крим и Украйна.
Един от психологическите репери на подобен тип мислене е устойчивата мантра, че САЩ се месят навсякъде и са агресивни по природа и дестабилизират всеки регион, в който се намесят.
Толкова дълги години на борба срещу световния империализъм не можеше да не остави в нашето общество стереотипи на възприятия, които само чакаха удобен момент за да изскочат в паметта и да заемат достойно място като актуални позиции на мнозина български политици.
Проблемът на това мислене, че след Обама и Доналд Тръмп ще продължи линията на изолационизъм и изтегляне от много невралгични точки на света. Но от това мирът и сигурността на страните в тези региони няма да се укрепнат. Напротив, защото ще отворят възможност на много регионални сили да възродят духа на "баланса на силите" и регионалните опити за прекрояване на карти, а това от опит знаем, че води до големи конфликти и страдания за много малки народи. Европа без американските гаранции за сигурност и тяхната дисциплинираща роля нямаше да има нито икономически, нито политически съюз и мир.
Но да не вдигаме топката на анализа до глобалните висоти, нека си останем в региона. Имаме най-малкото пет "замразени конфликта" в Балканския и Черноморския регион, които всеки момент могат да се размразят и да преминат в гореща фаза. Как да реагираме?
Единият път е да рязко да увеличим бюджета за армията и достигнем равнище на самодостатъчност. Този път е пътя на гордия национализъм, при която заявяваме, че можем сами и ще се справим. Но за целта трябва в продължение на години вероятно да отделяме поне три пъти повече средства и с голяма вероятност да върнем задължителната служба. Това става относително по-лесно като законодателен акт, но не съм сигурен, че ще има кого да задължим - само може да ускорим процеса на масово бягство на млади от България. Защото каквото и да говорим нито съзнанието за "привилегията да защитаваме Родината" е на висота, нито възприятието, че времето в казармата е загубено, вероятно с изключение на малцинствените групи, които могат да научат някой занаят.
Следователно, както и да дефинираме националния интерес, вариант самодостатъчност като отбранителен потенциал е фикция.
Второ, избираме вариант да се снишим и да започнем преговори по омилостивяване на Русия - сделка от типа послушание срещу пари, Ако някой не е разбрал защо Путин днес дрънка оръжия да напомня - това е класически тип имперска политики, при която заплаха от употреба на сила служи за извличане на конкретни материални или финансови изгоди от страните обект на подобни заплахи. Завладяването им, дори не е толкова изгодно, защото както показа анексията на Крим, натоварването върху бюджета в Москва е огромно. Затова е далеч по печелившо, ако в рамките на т.н. политика на сплашването, съумееш да дестабилизираш съответната страна, като превърнеш страха на нейния елит в подчинение, а подчинението в сделки и конкретни изгоди.
В същност какво правихме досега - балансирахме между Запада и Русия, като и опазвахме сферите на влияние на Москва от конкуренция, за да могат руския нефт и газ да генерират финансови потоци, които крепяха властта в Кремъл.
За баланс, пак същите властимащи, се стремяха да балансират с подобни сделки и в западна посока. Христоматийният пример за американските Марици, обикновено пропуска да отчете базисния факт, че тези проекти бяха инициирани и реализирани от местни бизнесмени, т.е. те не са част от нормалната бизнес практика и намесата на американските компании търпи критика само в частта, в която те легитимираха родни схеми.
Бавно, със скърцане, но разбираме, че индивидуалната и корпоративна корист не е винаги функция на държавна политика, а присъща черта на новите мобилни корпоративни лидери, които се стремят да извлекат максимална печалба за себе си и своите акционери. Без значение дали от Русия, от Европа или Азия. В този процес няма кой друг, освен самите ние, които трябва да дефинираме и отстояваме националния си интерес. Но преди това, трябва да направим така, че отделни групи от принадлежащите към българската нация, да не могат да дефинират, още по-малко да реализират като национален своя личен или групов интерес.
Ако сега има напрежение в руско-българските отношения, то изобщо не е поради изказванията на българския президент или действията на българския премиер или който да е отделен български политик, бизнесмен или партия. А на оценката в Москва, че България системно и необратимо излиза от нейната сфера на влияние, а Кремъл няма действуващи алтернативи и механизми да спре този процес.
От една страна - в или извън плановете на НАТО, България ще трябва да инвестира значително в своята отбрана и да интегрира плътно своите отрбарителни активи в колективната система на НАТО. Не за друго, а защото както посочихме по-горе, не може да намерим  национален отговор на регионална и глобална заплаха.
Какво може да противопостави на това Русия, ако не и харесват посоката и скоростта? Опцията да се промени винаги съществува - но е отдалечена, поне сега.
Най-добрата опция, да подобри отношенията си с НАТО и да смъкне оценката за себе си като заплаха, е трудна, до невъзможна, защото за Кремъл няма път назад от Крим и Източна Украйна. Путин стана заложник на своя "успех" и на практика се лиши от пространство за компромис.Не толкова и не само Крим в случая е препъни камъка. А Крим и медийно усилваната опасност от Запада по тази тема го крепи на власт и потиска опозицията срещу него.
Можем да спорим много - но повечето влиятелни и сериозни анализатори на процесите в Русия, дори някои от тях близки до Кремъл, признават, че негативните тенденции в руската икономика са започнали далеч преди авантюрата в Крим. Просто Путин не успя да смени модела и отвърже развитието на Русия от нефтената игла, като позволи да се свие и без това индустриалната база и експортния потенциал. В този смисъл, с или без Крим, базата за договаряне със Запада въз основа на компромиси, не е по подразбиране или очевидна, докато перспективата за нови спорове и сблъсъци, повече от вероятна. Вижте сривът в приходите от продажби на нефт - близо три пъти надолу само за четири години.
Нормалната и логична стратегия на Запада е да не предизвиква излишно Русия, а да я остави да рухне под тежестта на собствените си грешки. Затова няма нужда от конфронтация нито в Сирия, нито по Украйна, нито където и да е.
Напротив, Кремъл има нужда от конфронтация, за да поддържа милитаризирано съзнанието на руското общество.
По отношение на България, освен гореизложения общ контекст, Русия се интересува най-вече и най-много от това да продължи да получава своето за своите енергоресурси, като продължи да поддържа отворени каналите на бизнес взаимодействие с определени кръгове у нас, по които може да упражнява натиск или влияе върху българската политика. До тук нищо изненадващо и нищо ново.
Проблемът е обаче, че заедно с интеграцията ни в ЕС и НАТО, и особено с либерализацията на европейския енергиен пазар, Москва губи сигурността на българския и другите си традиционни пазари, както и възможността през България да влияе върху европейската енергийна политика. Ако България започне да купува природен газ от други търговци, пада монопола и сигурността на приходите на Газпром. Но това е по-малката беда, тъй като годишните продажби на природен газ не надвишават 1 милиард лева. Страшното ще бъде, ако Лукойл продаде, както е обявил, рафинерията в Бургас на западен стратегически инвеститор и Русия загуби сигурността на свърхдоходите, които генерира по веригата на продажбата на горивата, произведени от над 5 милиона тона суров нефт от входа до бензиноколонката. Само стойността на суровия нефт е близо два и половина милиарда долара, а до крайния продукт тази стойност, от която в касите на Лукойл влизат допълнително 3 милиарда долара приходи. Загубата на подобен пазар и доходи не може да не тревожи стратезите в Москва. Още повече, че нищо от започнатото не е довършено по проектите от енергийния шлем. Руският износ у нас извън енергоресурсите е огледално отражение на състоянието на руската икономика - тоест перспективите изобщо отсъстват.
Остава туризма и недвижимостите . При туристите става дума за нетни ползи, които изтичат от страната, в този смисъл от Русия изтичат финансови ресурси, а при недвижимостите - инвестицията в България има смисъл само когато могат да се изплащат ипотеки и заеми. При сегашната конюнктура това не е по подразбиране.
Заключението е, че както и да дефинираме "националния си интерес" не може да променим значително основанията за тревога в Москва, че губят България и че трябва да се намесят по радикално за да запазят зоните на влияние и гарантирани приходи. Тъй като не могат да го направят през икономиката, го правят през политиката и партиите у нас.
Нещо повече, колкото и са стремим да бъдем меки и кооперативни, Москва има спешна нужда от кеш и текущи ползи, които няма откъде другаде да дойдат освен от нашите собствени джобове. Печалбата за Кремъл е загуба за нас, трето положение няма. Не твърдя, че ако руския газ и нефт са конкурентно способни -сега цената на руския газ е една от най-ниските - те няма да могат да продължат да запазват доминиращи позиции - напротив. Само, че това ще бъде установено от пазарите, а не от срещи на политическо равнище и междуправителствени споразумения, които се опитват да заобиколят европейските правила и стандарти.
В този смисъл поле за активна игра в сферата на сигурността извън това да се придържаме близко до средните линии на поведение в ЕС и НАТО и да се договаряме по единично с Москва нямаме. Нито ние можем, нито тя има какво да ни даде. Това е на ниво общ или национален интерес.
На равнище групови интереси - разбира се - картината е различна. Тези което посредничат на руския внос у нас няма как да са доволни от перспективата, че ще се намалят обемите на внесените енергоресурси, нито, че ще има конкуренция. И в двата случая става реч за по-малко приходи, респективно по-малко посреднически ползи. При природния газ смяната няма да дойде веднага, а постепенно в рамките на следващите две-три години, докато реално на границата се появят по-значителни количества евтин азерски и глобален ВПГ газ.
По.тежка е ситуацията при евентуална смяна на собствеността в рафинерията, защото тук става дума за ключов разпределител на финансови средства в политически и бизнес елит на България. Вероятността западна компания да заеме мястото на Лукойл е възможна, но не единствена и далеч не най-вероятна опция. Но натискът на Вагит Алекперов да продава е неудържим, особено след "разговора" с Владимир Путин за покупката на 19,5 процентния дял в Роснефт - напълно излишна и дори опасна за Лукойл сделка. Но логиката на руския президент е желязна - той има нужда от пари, а това е единствения легален начин - преди национализацията - да източи собствениците и компанията в полза на държавния бюджет.
Възможно е да прибегне до някакъв суоп на акции, за да намали кешовата тежест и рафинерията в Бургас да се окаже в собственост на държавата Роснефт. Това вече би имало значителни последици за националната ни икономическа сигурност, доколко руската държавна компания е обект на санкции от страна на ЕС и това ще ни постави в изключително тежка ситуация.
И в този случаи, националният ни интерес ще се определя, не от това, какво ще кажат свързаните с политически или бизнес интерес български политици или олигарси, а от това което компанията ще остави като ползи в хазната, в джобовете на хора - както заетите, така и купувачите на продуктите на рафинерията.
Към гаранциите срещу външните заплахи може да имаме много спорове, но имаме три вариант - Русия, НАТО и неутрални. Неутралността винаги е опция, но за съжаление изисква изключителен ресурс за самозащите. Освен това изисква всички други страни да ти признават този статут и да дадат гаранция, че няма да те нападат. Класиката е Швейцария - тя не е нито в ЕС, нито в НАТО. По отношение на военната сигурност швейрците вероятно са най-милитаризираната, заедно с евреите в Израел, гражданите на света. По отношение на ЕС - те имат формат на интеграция, който на практика покрива почти целия спектър от права и задължения на членовете на ЕС. Това което ги прави силни е почти двеста години независим статут признат от всички съседи и изключително силна икономика и банков сектор. Сигурността в последна сметка е функция на икономическа и финансова сила, с която можеш да си купиш доверието и уважението на съседите. Основното им предимство обаче е това, че са в центъра на Европа, заобиколено от съвместими култури, религии, етноси. Ние живеем на Балканите - регион от който са тръгвали световни войни с цялата палитра от противоречия на верска, етническа, културна и историческа основа, която Европа познава. По време на Косовската криза, тогавашният руски премиер Евгени Примаков ни предложи вместо да влизаме в НАТО, но обявим неутралитет. Това бе теза, която Първанов и БСП прегърнаха моментално и се опитаха да я изиграят за да спечелят доверие и избори. Проблемът бе, че самолетите прелитаха, бежанците бяха на границата и вариантът проблемите да ни заобиколят като ги игнорираме, обявявайки неутралитет, просто не съществува. Ако бяхме богати и развити, може би, просто можехме да си купим мира и уважението на съседите. Но именно партията която ни вкара в катастрофа през 1996 година ни лиши от икономическата база за политика на неутралитет.
Да посегнем към другите варианти - Русия или НАТО. Има и междинен вариант, но за него последно.
Какви гаранции може да ни даде Русия за сигурността на нашите граници и з
В този смисъл, сегашният период на членство в ЕС и НАТО, като организации, в които Русия не членува, еднозначно се тълкува като символ на "измяна" или "предателство" от ортодоксалната мантра - "България и Русия" са едно, неразривно цяло.
Звучи ирационално, като суеверие или комплекс, но е факт - мнозина български граждани просто не могат да си представят, че България може да не принадлежи към една и съща ценностна система като Русия.
Престанали сме да забелязваме колко странни и несвободни, дори в правото да имаме собствена история и прочит на бъдещето, в очите на чужденците.

На пръв поглед звучи логично, особено за страна, в която президентство и министерски съвет се намират на булевард "Княз Донкуков", по която или по другата алтернатива "Цар Освободител" стигаш до основната източник на властта у нас - Народното Събрание. 
За откъса от книгата на Петър Стоянов - за парада и ....
За дефиницията на национален интерес
За стърчащите зони на русофилството
За евроатлантизма - също не е тъждествен 

Comments

Popular posts from this blog

Цялата грозна истина за тези избори в Уол Стрийт Джърнъл и мълчанието на агнетата

Писах преди време, че тези избори и изобщо всички избори, проведени при сегашната система и правила, няма да решат нищо, защото тези които ще попаднат в Парламента не могат да правят реформи, а тези които могат да правят реформи няма да спечелят депутатски места.
Представителната демокрация и институциите не функционират, защото има тотално разминаване между продукта на изборите и скалите на приоритети и интереси на мнозинството хора - които искат корумпираните да влязат в затвора, реформите във всички системи да позволят развитието на страната да генерира повече богатство и неговото справедливо разпределение.  Много неща знаехме - но това, което излезе като статия в Уол Стрийт Джърнъл - вероятно най-авторитетното американско издание - надмина всички очаквания. Знаех и съм писал за операция "Решетников" и за нейните отделни етапи, за целите, за изпълнителите. Но никога не съм предполагал, че неистовото желание на новия лидер на БСП да влезе във властта "на всяка цена&qu…

Фактор: Паметници и памет - потисничество чрез пленяване на историята

Линк към оригинала във Фактор

Посланическият пост в Москва ми даде възможност не само да получа много информация, но да я поставя в контекст. Неизбежно се потопих в темата за историческата свързаност между България и Русия като база върху която стъпват и се развиват отношенията между съвременните поколения.
Много може да се напише, защото твърде малко се знае. Учили са ни едностранна, силно манипулирана история, в която са ни спестени много важни страници.
Темата с вечно недостатъчната признателност е толкова експлоатирана, дори изнасилвана за да обслужва конюнктурни политически нужди, че не оставя много място за спокоен и балансиран прочит. А пораженията върху националната ни памет и народопсихология са огромни. Вместо да терапираме симптомите, ние задълбочаваме заболяването - пример за това са дебатите около паметника на Александър Втори в Свищов.
Формиране на българската нация след освобождението е продължителен и в мното отношение незавършен процес. Гласовита част от обществото от…

Главният прокурор срещу разследване на Европейската комисия - тъжни констатации

Това е жалбата на БЕХ и дружества в прокуратурата срещу Сашо Дончев в качеството му на изпълнителен директор на Овергаз за това, че се жалвал срещу БЕХ, Булгартрансгаз и Булгаргаз за злоупотреба с господстващо положение - това пък е линк към жалбата в ЕК на Овергаз - .
Едно към едно темите, по които ЕК разследва Газпром - за злоутреба с господстващо положение и отказ на достъп до инфруструктура. 
Кой може да спори с това - при положение, че няма и кубически метър природен газ който е да транзитират от друг освен Газекспорт? 
За това БЕХ и сие държат под сурдинка цялата тема с отговора до ЕК на писмото на Газпром, а именно защото самите БЕХ и компании са обект на антимонополно разследване по подобни теми.
Сега служебното правителство прибягва до главния прокурор в присъствието на руски консул за да натисне Овергаз да оттегли молбата си, тъй като се създавали рискове за доставките и националната сигурност !? - дестабилизиране на газовия пазар !?, както и застрашаване на финансово-икономичес…