Bulgaria Analytica: Банките, еврозоната и стенограмите

охвално е, че влизането в Еврозоната се поставя като непосредствена задача от това правителство - включително влизането в междинната зона - ERM2. Но управляващите пропускат да погледнат критично към ключови системни характеристики на българската банкова система. Предпочитат да се фокусират върху техническите критерии, без да оценяват равнището и дълбочината на рисковете и възможностите за конвергенция на българската банкова система в еврозоната. На фона на събитията около КТБ как мислите, дали имаме сериозен институционален капацитет да се справим със собствените си проблеми в банковата и финансова сфера, за да не ги внесем в еврозоната? Имаме Централна банка, която надзирава и гарантира здравето на банковата система, но едновременно с това бивш и настоящ президент и властимащи се страхуват, че ще излязат нелицеприятни факти, които могат да застрашат конкретни банки и системната устойчивост. Дали реалността или опасностите от спекулации е без значение. Какво послание смятате, че изпращаме към ЕЦБ, относно приемането ни в междинния механизъм на Еврозоната? Нормално е да бъдат скептични, защото времето за снизходителност и самозалъгване изтече. Еврозоната няма нужда от нови пасиви или неясни стойности. Да, общият валутен дом в ЕС може да се тресе по шевовете, да няма дисциплина и мнозина да му предричат крах, но все пак ние искаме да влезем в този съюз, а не те при нас. Решението за допуск до ЕРМ-2 е политическо и доверието е най-важната му съставка. Питам, ако нещата действително са били зле по време на стенографираните срещи при президента, то каква е логиката в задържане на публичните факти при ясен и преобладаващ обществени интерес? Ако споменаваните под сурдинка банки не са "гнили" ябълки - все пак изтекло е достатъчно време, за да попълнят капиталовата си адекватност, да намалят лошите кредити, да подобрят отчетността и управлението. Ако са все още проблемни, така ли ще се справяме с рисковете, като ги крием от вложители, кредитори, инвеститори. Техните пари са на риск, не на политиците. Ако пък разкритият проблем не е спицифичен за отделни банки, а има системен характер, както ни посочват от Европейската комисия, МВФ и Световната банка, тайнствеността е противопоказна. Тревожно ниво на лошите кредити, неадекватни капиталови резерви, отчетност и опасна концентрацията на кредити на свързани лица, каквито се разкриват в стрес-теста - какво от това ще решим със секретност и липса на дебат? Още в разгара на кризата с КТБ предупредих, че с форсирания по политико-олигархични причини фалит на банката, ние нито диагностицирахме, нито терапирахме правилно вируса - проблемът със собствениците - инвестиционни банкери и политическия риск в системата, породен от моделът Кой? – влиянието което се превръща в пари. БНБ не е в състояние сама да противостои на нова банкова криза. Нищо не се е променило след КТБ - продължаваме да се намираме в режим на валутен борд, което ограничава възможностите на Централната банка да действа като кредитор от последна инстанция. Няма никаква гаранция, че Кой? е ограничил влиянието си и възможността да предизвика разрушително действия от страна на прокуратурата. Ако прецени, че са застрашени интересите му или трябва да накаже непослушен банкер или да упражни репресия. Възможността на БНБ да реагира е пряко свързана с реакцията на правителството за целесъобразност. Тя е функция на интересите на политическият ни елит. Но всичко в последна сметка се гради върху доверието на обществото, което се изпарява, когато се заскретява достъпа да свидетелства за разум и опит. И тук започват големите въпроси? Оценката за реакцията на правителството и на политиците при кризата с КТБ не са еднозначни, т.е. не са само положителни. Част от деструктивните въздействия върху банката са плод на действия или бездействия на правителството, включително на министерството на финансите. По неясни критерии то реши да спаси една банка и да жертва друга. Обществото не знае защо това е направено, тъй като повече от аргументите бяха изработени пост фактум. Българските банки и независимостта на БНБ трябва да бъдат защитени от деструктивността на политическия ни елит. Докато западните банки или техните клонове у нас могат да си позволят да отказват кредити на протежирани от Кой? бизнесмени, защото имат „посланик“ и страна, която да ги защити, то банкерите в банки с български собственици нямат тази привилегия. Цветан Василев е в Белград, без никакви възможности да влияе върху разпореждането с активите на КТБ и масата за несъстоятелност. Синдиците и квесторите свършиха доста за да насочат „ползите“ на фалита в "правилните" ръце, докато държавата консумира щетите. Монетизацията на масата на несъстоятелността до този момент, не оставя шанс държавата да си възстанови кредитите към Фонда за гарантиране на влоговете на гражданите. Ако някой се тревожи дали разкриването на съдържанието на стенограми, в които според запознати гуверньорът на БНБ разкрива нелицеприятни истини за състояните на различни от КТБ банки, може да породи нова банкова криза, то той има основание. Първото, за което всички можем да се досетим е състоянието на ФГВГ, чийто пасиви са три пъти над активите. От това по-голям риск за банковата система - здраве му кажи. Преди кризата в КТБ във фонда имаше близо 2 милиарда лева, които не достигнаха за да покрият всички гарантирани влогове. Днес са четири пъти по-малко. В момента има поне три банки, които са предмет на препоръки за вдигане на капиталовите резерви и подобрение на управленските практики при лошите кредити и тези за свързани лица. Текущите резерви на ФГВГ са категорично неадекватни за съществуващия риска, камо ли за връщане на кредита по КТБ. Вариант с рязко вдигане на вноските на банките не е състоятелен, нито рационален, защото логиката на солидарната отговорност и споделения риск опира в нелогичната търпимост към дефицитите в надзора на БНБ, в реакциите на правителството и тези в собствените управленски качестват. Правилото гласи, че за проблемите на банките трябва да се говори тихо, защото може да се създаде недоверие и напрежение. Но тази тишина може и се превръща в удобно прикрите за всякакви престъпления. Кой? стана с милиард по-богат след фалита на КТБ. Докато публиката се съобразява с това правило – една част от мълчаливите обедняват, а други се обогатяват. Докога с тази сбъркана логика, че трябва да замитаме границата между порочна и добра управленска практика, да прикриваме грехове в надзора на БНБ и отговорността на управителите на банките? Порочните практики не са родени и не свършат с Цветан Василев. Ключовият системен риск е преминаващия от банка в банка тайфун политическия – егоистичните интереси на политици, олигарси и обслужващите ги институции, които контролират достатъчен властови ресурс, за да блокират БНБ и съдебната система в търсенето на отговорност. Кой разследва действията на прокуратурата спрямо членовете на Управителния съвет на БНБ и натискът, който накрая завърши със смяна на позицията на управителния съвет за състоянието на банката и възможността да бъде спасена? Моделът Кой? е възожен само благодарение на ултимативната или крайна гаранция на данъкоплатците през държавния бюджет за покрития на щетите, които причинява. Дори съдебната системата да го защитава, никой не може да го спаси от гнева на хората. Рано или късно той ще вземе следващата жертва, защото е по-силен от институците, той е самостоятелна и самодостатъчна Система. Правителство, Парламент, служби, прокуратура не защитават Кой? безкористно, те защитават собственото си участие и привилегии. Не се учудвайте, че в Европейската Централна Банка и нейният екип търсят зад формалните критерии за членство в Еврозоната и системните характеристики и неовладяне рискове. В нашия случай те не са особено окуражителни - реформите буксуват, а още по-точно просто ги няма. Институциите са пленени, политическия риск за бизнеса, включително и за банките, прозира зад фасадата на привидна стабилност и спокойствие. Подозирам, че най-накрая в ГЕРБ и правителство са стигнали до осъзнаване на заплахите за собственото си управление от липсата на адекватен надзор и буфери в банковата система, в това число и от последствията на модела Кой? върху стабилността на бюджета. Разбрали са че или трябва да махнат валутния борд, за може не правителството, а Централната банка да „спасява“ банките. Или да намерят спешно път към еврозоната. Не се кахърете за съдбата на Кой?, защото той вече кешира значително част от влиянието си през институциите и го превърна в милиарди собственост. Проблемът е, че неговият капитализъм е паразитен и опустошителен – ако няма топла връзка с банки и привилегировани кредити, му трябва свързаност с бюджета или участие в схеми с други по-креативни бизнесмени на принципите на доброзорното партньорство. Вариантът в краен случай е милиардерско изгнание в чужбина. Вие решете след горният анализ в чий интерес, дали и при какви условия трябва да се публикуват стенограмите при президента? Крайно време е гражданите да знаят кои банки се управляват добре и кои са на изкуствено дишане, докато собствениците им превръщат депозитите им в лично и групово благосъстояние. Публикацията на стенограмите, сама по себе си, не е панацея. Но откровеният, експертен и публичен разговор по темите и най-вече реалните действия и промени са. Не само и толкова защото искаме да влезем в Еврозоната, а заради самите нас.