Кутията на Пандора - Петрохан 6

 Отвориха кутията на Пандора. И ще жънат бури.

С безобразния си опит да политизират убийствата на шестимата те преминаха граница, отвъд която започва не просто цинизъм, а институционално разложение "на живо". И ако трябва да напомня на журналистите и на политиците какво трябваше да направят, отговорът е елементарен:

Да спазят принципа за невиновност до доказване на противното в съда. След повдигнато обвинение. След процес. След доказателства.

Вместо това – от Сарафов до Тошко – последва публично разпятие от първата минута. Без съд. Без факти. С медийна присъда и трибунен линч. Иначе – умни, уж европейци, пазители на институциите.

Със същата цел започна и ваденето на частични, манипулирани или подбрани „доказателства“, за да изпреварят следствието и го насочат в единствено правилната посока. Не за да устоят в съдебна зала. А за да произведат незабавна и окончателна медийна присъда - и разстрел на неудобната демократична опозиция.

Именно затова още в първия миг вдигнах глас – за да защитя убитите и нападнатите „съпътстващи“ жертви на тази истерия. Защото когато държавата и нейните говорители започнат да сочат с палец надолу, това вече не е комуникация. Това е реакция на тълпа - символична екзекуция. Какъв съд, какви пет лева?

Политическият вариант на екзекуцията е оставката – искана не защото има вина, а защото някой се е осмелил да не се съгласи с предварително написания сценарий. Терзиев беше посочен именно затова – защото се опъна и защити хвърлената под автобуса памет на убитите.

А уж сме християни. Уж сме хора. Уж споделяме ценности.

Истината е по-проста: Борисов и Пеевски натиснаха копчетата. Политическите им хрътки – от Костадинов до Дилов – надянаха гладиаторските шлемове и с бойни викове поведоха преторианците към поредната морална пропаст.

Тази истерия не е сила. Тя е защитна реакция. Публичната агония на една система за правоохрана и правораздаване, която се разпада при първия допир с престъпления, в които има „свои“.

Всъщност системата им отмъсти. Години наред издигаха „свои“ прокурори – в режим на институционална зависимост, които постепенно делегитимираха не само себе си, но и цялата структура. Сарафов, който би трябвало да се скрие през девет земи в десета, се появи на екран още в първите часове – с подготвена теза. Педофилия. Удобна. Обясняваща всичко. Заключваща въпроса.

Разследващи журналисти получаваха „сведения“ от свои източници в службите – същата линия, същата увереност: самоубийство, убийство, вина на убитите. Предварително затворено дело в публичното пространство.

Не е наша работа да ровим в детайлите на разследването. Но когато сме обект на масова манипулация и ни вземат за колективни идиоти, тогава е работа на всеки от нас да реагира. Да защити правото си на нормалност. И на институции, които не лъжат.

Времето обаче не работи за тях. Те вече изгубиха най-ценния ресурс – доверието. И монопола върху информацията. Когато информацията започне да тече от всички ъгли, неизбежно изтичат и неща, които не са лицеприятни за властта.

Има и друго. В системата – следователи, прокурори, служители – има хора, на които им е писнало да бъдат третирани като безропотна рая. Срещах се с прокурор, който изобщо не се впечатлява от Сарафов и компания. Причините са същите – унижението и професионалната деградация.

Те просто прегънаха палката. Манията за контрол и величие ги заслепи, че всичко което казват е "злато".

Сарафов на практика се самодисквалифицира. Дните му се броят. Единствената им надежда е да унищожат всичко, което може да разклати официалните версии.

А рекордът по жалкост беше подобрен от министър Вълчев, който поиска да се отнеме лиценза на училището, в което е учило убитото момче. Мизерията в характера трудно се компенсира с висок пост. И мизерен човек трудно може да не бъде мизерен министър.

А трябваше да бъде различно.

Трябваше да чакаме информация от органи, на които вярваме. От институции, които знаем, че не обслужват политически централи. Трябваше да има мълчание, докато говорят фактите.

Това предстои – ако искаме да спрем ежедневието ни да се пълни не само с физически, но и с морални трупове.

„Ако достатъчно дълго седиш край реката, ще видиш как труповете на враговете ти плуват покрай теб.“ Сун Дзъ